Нора Робъртс - Ключът на смелостта

— Днес е Денят на благодарността.

— Това ме подсеща да повдигна въпроса… — Дейна намръщено погледна малкия нож в ръката си — Защо ние трите вършим всичката работа тук, докато мъжете се излежават като господари?

— Исках да останем насаме за малко — отвърна Зоуи. — Това беше най-простият начин.

Дейна остави поредния обелен картоф.

— Щом казваш.

— А и зоркият поглед на Брадли ме изнервя.

— Има право да се безпокои за теб, след като си припаднала в ръцете му — изтъкна Малъри.

— Не го упреквам. Интересно е, че точно в онзи момент дотича и ме хвана. Не мислите ли? Романтично, но и странно. Спеше на горния етаж, а аз бях навън… бог знае колко дълго. Часове. Сториха ми се минути, но бяха часове. — Хвърли поглед към вратата, за да се увери, че никой не наднича. — Оказа се, че не е бил просто заспал. Тичал с през гората в съня си, преследван от Кейн, и целите му ръце са в рани. Опитал се е да го върне в Ню Йорк, където цари ред и всичко е нормално.

— Но не е успял. — Малъри остави гевгира с боровинките в мивката. — Когато е застанал на прага, той е направил избор.

— Да, както и аз, когато издрах лицето на Кейн. Заради тези решения и двамата сме толкова доволни днес.

— Жалко, че не бях тук да те видя. — Дейна взе следващия картоф. — Единственото, за което съжалявам.

— Беше страхотно — увери я Зоуи. — Не си спомням нещо друго да ме е карало да се чувствам толкова силна. Както и да е, накрая Брадли слезе тъкмо навреме, за да ме хване миг преди да падна по очи на пода. — Ножът на Зоуи изтрака върху плота. — Кейн се е опитал да го задържи в капана на онази илюзия.

— Не е искал да се сблъска с мъж, докато тормози горкото момиче.

— Мисля, че целта му е била да бъда сама срещу него, когато се опитва да ми внуши, че съм неудачница.

— Струва ми се, че не я е постигнал.

— Признавам, че напипа слабото ми място. Но не е първият, успял да го открие, и вече съм се научила да се защитавам. Направи го, защото се страхува, че съм близо до ключа. Знае, че мога да го победя. Затова първо използва моята неувереност и чувствата ми, а после се опита да ме подкупи. Не се получи и това здравата го ядоса.

— Очевидно. — Малъри се приближи и леко докосна синината на лицето й. — Ударил те е доста силно.

— Може би, но той определено изглежда по-зле. — Зоуи гордо вдигна глава. — Още миг и щях да го сритам в топките. Ако има такива. Нараних го, а Брадли го победи. Тръгна си с подвита опашка. Днес е щастливият ми ден. — Срещна погледа на Малъри и въздъхна. — Зная. Не ми остава много време. Иска ми се да фуча като обезумяла из тази къща и да обърна всичко.

наопаки, докато не намеря ключа. Но това не е отговорът. Не зная какъв е, но не е този. Ще приготвя хубава празнична вечеря за всички ви, защото мястото ми на Деня на благодарността е сред вас Безкрайно благодарна съм, че ви срещнах.

Дейна остави ножа за белене.

— Все пак и той те е ядосал.

— Може би — призна Зоуи. — Засегна ме там, където боли най-много. Бедното момиче Зоуи Маккорт, забременяло от първия младеж, който й се е усмихнал. Напуснала училище, за да спестява пари за памперсите на бебето, което ще отглежда сама Как може да си въобразява, че ще постигне нещо значимо? — Сложи картофите в тенджера — Убедена съм, че мога. Да пийнем вино.

— Ето, че си дойдохме на думата.

Дейна се спогледа с Малъри зад гърба й, но извади бутилка „Пино Гриджо“.

— Има и друго, което съм твърдо решена да сторя днес, освен да приготвим и изядем заедно вечерята. Не що, което трябва да споделя, но след като го обмисля. — Сложи чашите на масата и озадачено наклони глава, когато погледна през прозореца и видя Брад и Саймън да вървят по една от криволичещите пътеки между храстите в градината към гората — Какво правят там, за бога?

Дейна сложи ръка на рамото й, когато се наведе да налее виното.

— Мога да ти кажа какво не правят. Не белят картофи.

— Какво носи той? — Зоуи вяло повдигна чашата си и се вгледа в тях от по-удобен ъгъл. Синът й танцуваше около Брад, а кучетата тичаха напред-назад в очакване на игра. — Прилича на… господи.

Бе смаяна, когато Брад закачи хранилката за птици на един от красивите декоративни храсти и повдигна Саймън, за да сипе семена в отвора.

— Господи — повтори тя.

Като насън остави чашата и тръгна към вратата. Излезе навън.

— Какво я прихвана? — запита се Дейна.

— Нямам представа. — Малъри едва не заби нос в стъклото на прозореца и се усмихна. — Какво е това? Закачат някакъв ботуш на клон.