Нора Робъртс - Карибски романс

Получи в отговор вдигане на рамене и мексиканския еквивалент на фразата „Ще дойде, щом дойде.“ След още десет минути бе готова да заплаче. И тогава го видя. Не й бе нужно да чува съобщението за пристигащия полет, за да разбере, че бе точно този, който чакаше. Сърцето й заудря глухо.

Фейт беше облечена в три четвърти сини панталонки и бяла блуза. Косата й е пораснала, помисли Лиз, като гледаше как дъщеря й слиза по стълбичката. Цялата е пораснала, макар че нямаше смисъл да й го казва, защото тя щеше само да сбърчи нос и да подбели очи нагоре. Дланите й бяха влажни. Да не си посмяла да плачеш, заповядваше си сама Лиз, но сълзите вече напираха в очите й. В този момент Фейт вдигна глава и я видя. Засмя се, помаха с ръка и се втурна напред. Лиз пусна торбите и протегна ръце.

— Мамо, седях до прозореца, ама не можах да видя нашата къща! — Фейт дърдореше и прегръщаше майка си през врата до задушаване. — Донесох ти подарък!

Лиз бе заровила лице в гушката на детето и поемаше миризмата му — на сапун и нежна детска кожа, на шоколад от петното върху предницата на бялата блузка.

— Чакай да те видя… — отдръпна я леко и я попи с поглед. Красива е, осъзна внезапно. Не просто сладка, мила и хубавичка, както досега. Дъщеря й беше красива. Не мога да я пусна отново. Мисълта бе като удар изневиделица. — Паднало ти е едно зъбче — успя да изрече, като приглаждаше косата й назад.

— Две са — Фейт зяпна да покаже празното място. — Баба каза да ги турна под възглавницата, ама аз ги взех с мен, за да ги сложа под истинската ми възглавница. Ще получа ли песос?

— Да — целуна я Лиз по едната буза, после по другата. — Добре дошла у дома.

Хванала здраво Фейт за ръка, тръгна да посрещне родителите си. Миг-два ги съзерцава, като се мъчеше да ги види с очите на един страничен човек. Баща й беше висок и все още снажен, макар косата му отпред да бе оредяла. Усмихваше й се така, както когато тя правеше нещо, което изключително го радваше. Майка й стоеше до него и изглеждаше чудесно по нейния си грижлив, изряден начин. И сега, както винаги й се бе струвало, имаше вид на жена, която не би се справила с по-тежък проблем от едни прегорели филийки. При все това Лиз знаеше, че бе твърда и надеждна като скала. Нищо, че в очите й сега имаше сълзи. Внезапно се запита дали майка й в началото на лятото се чувстваше тъй празна, както самата тя, щом настъпеше краят на лятото.

— Мамо — тръгна напред и се озова в прегръдките й. — Господи, толкова ми липсвате! Да знаеш колко много ми липсвате!

„Искам у дома.“ Мисълта назря вътре в нея и за малко да бъде изречена на глас. Жадуваше да си иде вкъщи.

— Мамо — дърпаше я Фейт за джоба на джинсите. — Мамо!

Замаяна, Лиз се обърна и я подхвърли във въздуха на ръце.

— Да, да, да!

Покри лицето й с целувки, докато Фейт не взе да се киска и брани. После утихна и се сгуши до нея.

— Трябва да кажеш „здравей“ на Джоунъс.

— Какво?

— Той дойде с нас. Кажи му „здрасти“.

— Как…

И тогава го видя. Облегнат на стъклото, наблюдаваше… И чакаше търпеливо. Кръвта се устреми от главата към сърцето й, което още малко и щеше да се пръсне. Прегърнала Фейт през рамо, тя стоеше като вкопана. Той се приближи, взе лицето й в шепи и силно я целуна.

— Радвам се да те видя — каза, наведе се и вдигна торбите, които Лиз бе изтървала. — Доколкото разбирам, цветята са за вас — подаде букета на майка й.

— Да — рече припряно Лиз, като се мъчеше да събере мислите в главата си. — Забравих ги.

— Прекрасни са — усмихна се майка й. — Джоунъс ще ни откара в хотела. Поканих го на вечеря довечера. Надявам се, нямаш нищо против. И бездруго винаги готвиш по много.

— Не, аз… Разбира се.

— Е, ще се видим по-късно — тя я целуна още веднъж по бузата. — Знам, че бързаш да заведеш Фейт вкъщи и да си поседите двете заедно. Ще се видим довечера.

— Но аз…

— Багажът ни вече е тук. Сами ще се оправим през митницата.

Преди да бе успяла да каже нещо, Лиз и Фейт останаха сами.

— Ще спрем ли при сеньор Песадо?

— Да — отвърна разсеяно Лиз.

— Ще ми купиш ли шоколад?

Лиз погледна многозначително петното върху блузката й.

— Вече си яла.

Фейт само се усмихна хитро. Знаеше, че може да разчита на сеньор Песадо.

— Хайде да си тръгваме вече.

Лиз изчака, докато багажът на Фейт бе разопакован, кристалната птичка, която й донесе като подарък, бе окачена на прозореца и палачинките бяха излапани с чаша мляко.

— Фейт… — стараеше се гласът й да звучи непринудено. — Как се запознахте с господин Шарп?