Нора Робъртс - Карибски романс

— А аз ще те чакам.

Нима наистина всичко свърши? Това беше първата й мисъл, когато се събуди на топло и сухо в собственото си легло. Вече нищо не я заплашваше, нито нея, нито Джоунъс, а наркотрафикантският канал на Косумел бе разбит. Джоунъс, естествено, беснееше. Манчес е бил следен, без да им кажат, тях също са ги наблюдавали, ала полицията издаде присъствието си едва когато Лиз се озова пред дулото на револвера. Джоунъс обаче постигна това, за което бе дошъл, помисли тя. Убиецът на брат му бе задържан и се намираше зад решетките. Очакваше го процес. Щеше да се изправи пред закона и правосъдието. Дано това се окажеше достатъчно за Джоунъс.

На нея самата й стигаше това утро. Едно спокойно, нормално утро. Тя се протегна доволно, извъртя се и се притисна в Джоунъс. Той я прегърна.

— Хайде да си лежим тук до обяд.

Лиз се засмя и го погъделичка.

— Не може. Имам…

— Работа — довърши вместо нея Джоунъс.

— Именно. При това за първи път от седмици насам мога да я върша, без да се озъртам през рамо. Щастлива съм. — Тя го изгледа, после обви ръце около врата му. — Толкова съм щастлива!

— Достатъчно щастлива ли, за да се омъжиш за мен?

Лиз се вцепени. После бавно се отдръпна.

— Какво?

— Омъжи се за мен. Да се върнем двамата у дома. Да заживеем заедно.

Щеше й се да каже „да“. Порази я как сърцето й крещеше „да!“ Да откаже бе най-трудното нещо, което някога беше правила.

— Не мога.

Той я спря, преди да се бе измъкнала от леглото. Заболя го повече, отколкото бе очаквал.

— Защо?

— Джоунъс, ние сме напълно различни, всеки от нас двамата със съвършено различен, отделен свой живот.

— Животът ни престана да е отделен преди повече от месец — той хвана ръцете й. — И никога повече няма да е отделен.

— Ще е — тя се издърпа. — Като се върнеш във Филаделфия, не след дълго едва ще си спомняш как изглеждам.

Джоунъс пак я хвана. Стисна я здраво. Гневът, който обикновено така рядко го спохождаше, редом с нея сякаш винаги тлееше.

— Защо правиш така? — попита ядосано. — Защо никога не можеш просто да вземеш това, което ти дават? — Претърколи я върху леглото, докато не се озова отгоре й. — Обичам те.

— Недей — Лиз затвори очи. Желанието почти замъгли разума й. — Не ми казвай това нещо.

Тя го отрязва. Гони го. Хлопва му вратата. Той усети първо страх, после яд. Накрая решителност.

— Ще ти го казвам. Ще ти го повтарям непрекъснато, докато рано или късно повярваш. Да не мислиш, че всички тези нощи са били само игра? Нима не почувства? Нищичко ли не изпита?

— Навремето също смятах, че чувствам.

— Тогава си била дете! — Лиз взе да клати глава и Джоунъс я стисна още по-силно. — Да, именно дете. И все още си по един или друг начин. Но аз зная какво ти е, когато си с мен. Усещам го. Аз не съм призрак, Лиз, не съм спомен! Аз съм истински и те желая!

— Страхувам се от теб — промълви тя. — Страх ме е, защото ти ме караш да искам това, което не мога да имам. Няма да се омъжа за теб, Джоунъс, защото достатъчно рискове съм поемала през живота си и не искам да го правя с живота на детето си. Моля те, остави ме.

Той я пусна, ала щом Лиз се надигна, отново я прегърна.

— Нещата между нас не са приключили.

Тя отпусна глава на гърдите му, притисна лице.

— Нека да изживея тези няколко дни, които ни остават заедно. Моля те, остави ме да ги изживея спокойно.

Джоунъс повдигна брадичката й. Всичко, което желаеше да разбере, го видя в очите й. Щом човек има твърдото намерение да победи, той може да си позволи да чака.

— Досега май не ти се е случвало да се разправяш с някой по-упорит от теб. А с мен тепърва ти предстои да си имаш работа — нежно я погали по косата. — Хайде, обличай се. Ще те откарам.

Понеже Джоунъс се държеше така, сякаш нищо не е било, Лиз се успокои. Добре си даваше сметка, че то бе невъзможно. Познаваха се едва от няколко седмици, и то при обстоятелства, които неминуемо усилваха, придаваха по-голяма острота на всички усещания. Вярваше, че не му е безразлична, че изпитва чувства към нея, но любовта, такава любов, каквато бе необходима, за да бъде създадено семейство, беше твърде сериозно нещо. И твърде рисковано.

Тя самата го обичаше. Обичаше го дотолкова, че да го отблъсне, когато цялото й същество жадуваше да го притисне по-близо, да се слее с него. Той трябваше да се върне към своя живот, имаше нужда от своя свят. След време, ако се сетеше за нея, с признателност щеше да си мисли как Лиз правилно бе затворила вратата, която той неволно бе открехнал. Тя щеше да мисли за него. Винаги.