Нора Робъртс - Карибски романс

— Май не ти споменах, че имаш най-доброто водолазно снаряжение, което съм виждал. Не е същата класа, като твоята лична екипировка, ала е изключително качествено. Би ли ми помогнала, моля те?

Тя стана, за да му помогне да навлече тесния, опънат по тялото неопрен.

— Ти май си се гмуркал и друг път?

— Откакто навърших петнадесет — Джоунъс вдигна ципа и се наведе да провери кислородните бутилки.

— Така, значи. Откакто си навършил петнадесет — Лиз смъкна блузата си и я хвърли настрани. Събу и късите си панталонки, като сумтеше. Остана по бикини и намръщен израз на лицето. — Защо в такъв случай ме остави да си приказвам?

— Обичам да те слушам — той вдигна глава и усети как кръвта му се сгорещява. — Почти толкова, колкото и да те гледам.

Тя не беше в настроение за духовити шегички, още по-малко за комплименти и ласкателства. Без да го моли за помощ, се намъкна във водолазния костюм.

— Все едно, ще си платиш за урока.

Джоунъс се изсмя и огледа плавниците.

— Не се и съмнявам.

Лиз довърши приготовленията в мълчание. И сама не можеше да каже дали наистина бе сърдита. Знаеше само, че нито денят, нито гмуркането им сега бяха нещо обикновено, както в началото смяташе, че ще бъде. Повдигна края на пейката и извади от една преграда под нея два къси метални пръта във формата на бухалка.

— Това пък за какво е? — учуди се той, щом му подаде единия.

— За всеки случай — тя пристегна ремъка на маската си. — Слизаме долу в пещерите, където спят акули.

— Акулите не спят.

— Кислородното съдържание на водата в пещерите ги държи в летаргия. Само недей си мисли, че можеш да разчиташ на това. На акула вяра нямай.

Без повече думи Лиз се прехвърли през борда и заслиза по стълбичката.

Водата беше прозрачна като стъкло, а видимостта повече от тридесет метра. Чу как Джоунъс цамбурна наблизо и се обърна, за да се увери, че наистина му бе ясно какво да прави. Уловил скептичния й поглед, той опря палец и показалец в знак, че всичко е наред, после посочи надолу.

Беше неспокоен. Тя долавяше напрежението, което сякаш се излъчваше от него, и се досещаше, че то няма нищо общо с водолазните му умения. Тук беше се гмуркал брат му. В това Лиз беше толкова сигурна, колкото и самият Джоунъс. Причината за тези спускания на Джери под водата явно бе станала и причина за смъртта му. Нямаше право да се сърди на Джоунъс. Протегна ръка и го докосна. В жеста й имаше чувство и нежност, като в целувка.

Той стисна с признателност пръстите й. Не знаеше какво търси, не знаеше защо продължава да търси, след като вече бе намерил повече, отколкото би му се искало. Брат му беше участвал в игра срещу закона и беше загубил. Някой би казал, че в това има справедливост. Но Джери беше негов брат, бяха родени в едно и също време. Трябваше да продължи търсенето и да продължи да се надява.

Лиз първа забеляза скатовете и дръпна Джоунъс за ръката. Подобни гледки винаги я вълнуваха. Гигантските мантии се носеха заедно и се хранеха с планктон, без да се тревожат от човешкото присъствие. Тя се устреми напред, за да ги догони и плува сред тях. Огромните им усти можеха да строшат черупката на ракообразни и да ги погълнат. Големи по шест-седем метра и повече, тези същества бяха внушителни и страховити. Ала Лиз без боязън протегна ръка да ги докосне. Обзе я приятното чувство на задоволство, както винаги й се случваше в морето. В очите й грееше усмивка, когато изчака Джоунъс и пак заплуваха един до друг.

Продължиха спускането и напрежението му започна да се разсейва. Струваше му се, че Лиз тук бе някак различна, безгрижна и волна, без вечно стаената печал в очите. Изглеждаше свободна и щастлива. Никога не я бе виждал такава. Ако бе възможно човек да се влюби за няколко мига, то Джоунъс го направи именно сега, на петнадесет метра под водата, влюби се в морска сирена, която бе забравила как да мечтае.

Всичко, което виждаше, всичко, до което се докосваше, я омайваше. То си личеше в движенията й, в погледа, като че това бе първото й слизане под вода. Ако имаше как, би останал тук с нея завинаги, обкръжени от любов и закриляни от дълбините.

Слизаха все по-надолу, но бавно, без да бързат. Ако нещо зловещо бе започнало или свършило тук, то не беше оставило следи. Морето беше спокойно и безмълвно, ала пълно с живот, живот твърде прекрасен, за да съществува навън.

Тя мярна сянката, минала над главите им и вдигна очи. Никога през всичките си гмуркания не бе виждала подобно зрелище. Хиляди и хиляди сребристи рибки плуваха заедно като вълна, толкова плътна, сякаш бяха едно-единствено същество. Отворила широко очи пред това чудо, Лиз вдигна ръце и се оттласна нагоре. Живата вълна се люшна като едно цяло, за да избегне нашествието. Тя направи знак на Джоунъс да дойде и той. Нуждата да сподели възторга, да изживее заедно с някого вълшебството, беше напълно естествена. Нали тази притегателна сила на морето, тази негова магия я беше подтикнала навремето да учи, да разкрива тайните му, беше я накарала да мечтае.