Нора Робъртс - Карибски романс

Като се редуваха да си поемат въздух, те постепенно се издигаха и приближаваха към повърхността, възпираха се от припрени действия и се стараеха да не бързат. Това, което продължи само минути, им се стори цяла вечност. В мига, щом главата й разцепи водата, тя вдигна маската и вдиша с пълни гърди пресния въздух.

— Какво стана? — избухна Джоунъс, ала като я видя, че започва да трепери, й помогна да доплува до стълбата. — Успокой се — прикрепяше я здраво за гърба, докато Лиз се качваше.

— Нищо ми няма — отвърна тя, но рухна върху пейката, без да има сили да свали акваланга.

Той го махна и тялото й потръпна от облекчение. С глава, отпусната между коленете, Лиз почака мъглата пред очите й да се разсее.

— Никога не ми се е случвало подобно нещо — успя да изрече. — Още повече на такава дълбочина.

Джоунъс разтриваше ръцете й, за да ги стопли.

— А какво стана всъщност?

— Свърши ми въздухът.

Този път наистина ядосан, той я хвана за раменете й и я вдигна да седне в изправено положение.

— Как така ти свърши въздухът? Та това е непростимо нехайство! Даваш уроци и наставляваш другите, а на самата теб не ти стига умът да следиш показанията!

— Следих ги — тя отново си пое дълбоко дъх и издиша бавно. — Бяха ми останали още десет минути.

— Ти даваш екипировка под наем, за Бога! Как може да си толкова небрежна към своята? Можеше да умреш като едното нищо!

Обидата, че се съмняваше в нейната вещина и отговорност, надви уплахата.

— Никога не съм била небрежна — сопна му се. — Най-малкото с водолазното снаряжение, което давам на хората, или пък с моето собствено. — Свали маската от главата си и я хвърли на пейката. — Сам виж, като не вярваш. Показва още десет минути.

Джоунъс така и направи, ала това съвсем не укроти яда му.

— Значи е трябвало да бъде проверен! Спускаш ли се долу с неизправни уреди, означава сам да си просиш белята.

— Винаги са били проверявани. Лично аз го правя след всяко гмуркане и всичко му беше наред, когато го прибрах. Бутилките също ги напълних собственоръчно — лицето й, и така бледо, сега побеля като платно. — Господи, Джоунъс, ами да, нали аз сама ги напълних! Проверих всяко нещо последния път.

Той така силно стисна ръцете й, че Лиз премига.

— Държиш ги в павилиона, в онзи шкаф отзад, нали?

— Да, и го заключвам.

— Колко са ключовете?

— Моят… И още един на резервната връзка в чекмеджето. Тя рядко се ползва, защото оставям моята, когато излизам с лодките.

— Но резервните може някой да ги е взел, докато ни нямаше тези два дни.

Лиз отново се разтресе. Този път не й се удаде тъй лесно да овладее треперенето.

— Да.

— И този някой е използвал ключа от шкафа, за да отвори и бърника екипировката ти.

Тя облиза устни.

— Да.

Яростта направо го заслепи. Нима не си беше обещал да бди над нея и да я пази? С едва сдържани от гняв движения свали плавниците.

— Връщаш се в къщи и си събираш багажа, после те качвам на самолета! Ще останеш при родителите ми, докато това тук не приключи.

— Не.

— Ще направиш точно каквото ти казвам!

— Не — повтори Лиз и събра сили да стане. — Никъде не отивам. За втори път вече някой заплашва живота ми.

— Нова възможност повече няма да имат.

— Само че аз няма да напусна дома си.

— Не се прави на глупачка! — Джоунъс стана. Разкопча ципа на неопрена и започна да го изхлузва. — Бизнесът ти няма да пострада. Ще се върнеш веднага щом стане безопасно.

— Няма да замина! — направи тя крачка към него. — Ти пристигна тук да търсиш отмъщение. Щом го постигнеш, ще си тръгнеш доволен. А пък аз търся отговори. Отговорите са тук, затова не мога да се махна.

Като се стараеше да е кротък и нежен, той хвана в длани лицето й.

— Аз ще ги намеря вместо теб.

— Много добре знаеш, че не е така, Джоунъс. Истината не значи нищо, ако не я откриеш сам. Искам дъщеря ми да се върне у дома и да съм спокойна за нея. А това не може да стане, докато не разбера отговора, докато истината не се изясни и престане да съществува опасност.

Лиз сложи ръце на лицето му и за миг двамата застинаха като едно цяло.

— Сега и ти, и аз имаме причина да разберем какво точно се е случило — каза.

Той седна отново и взе от пейката пакета с цигари.

— Ерика е мъртва — рече безизразно.

Решимостта, която й даваше сили, трепна неуверено.

— Какво?

— Убита — гласът му отново бе суров, отново студен. — Преди няколко дни се срещнах с нея, платих й за едно име.

Тя се подпря на парапета.