Нора Робъртс - Карибски романс

Тялото му гореше като обхванато в пламъци и заедно с това се рееше свободно така, че усещаше свеж полъх да минава по плътта му. Там, където тя го докосваше, огънят се разпалваше отново. Влажните й устни бяха като шепот на нощен бриз, прохладен и умиротворяващ.

— Кажи ми какво искаш — Лиз вдигна глава. Луната се отразяваше в очите й, бездънни и омайно красиви. — Кажи ми какво да направя.

Това беше повече, отколкото той можеше да понесе. Тази непорочна чистота на въпроса, готовността да даде. Джоунъс вдигна ръце и ги зарови в косата й. Можеше да остане така цяла вечност, да я гледа надвесена над него с блестяща в дрезгавата светлина бронзова кожа, с падащи по раменете й руси коси, с искрящи от желание очи. Привлече я надолу към себе си, докато устните им не се сляха. Страстта избухна и ги зашемети. Вече нямаше нужда да й казват, да я учат. Собственото й тяло я ръководеше, желанието й направляваше и двамата.

Джоунъс прати по дяволите здравия разум и самообладанието. Хвана я за хълбоците, примъкна я нагоре, после проникна в нея със сила, която я накара да ахне от изумление и наслада. Разтърсиха я тръпки на удоволствие, пак и пак. Той намери ръцете й, пръстите им се преплетоха, тя се изви назад и Джоунъс я остави на сладостното изживяване. Невероятно. Безумно. Несравнимо. Удоволствие, болка, радост, страх — всичко я връхлиташе едновременно, тласкаше я все по-нататък, все по-нагоре.

Той не бе в състояние да мисли, можеше само да чувства. До този момент не бе вярвал, че бе възможно чувствата да го обсебят така изцяло, да са тъй наситени. Усещанията го раздираха, усилваха се все повече и повече, заплашваха да го взривят и разкъсат, докато единственото, което започна да чува, бе викът на собственото си сърце, ехтящ в главата му. През полуспуснати клепачи я виждаше над себе си, гола и прекрасна в лъчите на луната. Когато го докара почти до несвяст, извън пределите на разум и действителност, когато погледът му съвсем се замъгли, Джоунъс още я виждаше. Винаги щеше да е пред очите му.

Невероятно, мислеше Лиз. Съвършено необяснимо й беше как се въртеше в магазина и обслужваше клиентите, раздаваше екипировка и пишеше фактури, когато цялото й същество още бе пропито със сладостните усещания, изпитани призори. При все това тя попълваше формуляри, даваше съвети, пресмяташе цената и връщаше ресто. Но всичко вършеше механично. Прояви обаче благоразумието да не излиза с водолазните лодки в морето, а да остане на брега.

Поздравяваше клиентите си — някои познати, други нови, и се стараеше да не мисли много за списъка, който бе принудена да връчи на Моралес. Колко от тях щяха отново да дойдат в „Черния корал“ за плувни принадлежности и уроци, ако знаеха, че със самото си идване тук вече ставаха обект на полицейско наблюдение? Убийството на Джери Шарп и нейното съпричастие в тази объркана история можеха да навредят на бизнеса й далеч повече, отколкото един слаб сезон или свиреп ураган.

Над цялото й състрадание и съчувствие към Джоунъс, над надеждата и искреното желание той да намери покой за ума и сърцето си, стоеше отчаяната нужда да защити своите собствени, да запази това, което бе създала от нулата за дъщеря си. Колкото и да се стараеше, не можеше напълно да потисне негодуванието, че бе била въвлечена в ситуация, за което нямаше ни най-малка заслуга.

В душата й се бореха противоречиви чувства. Недоволството, че бе нарушен нормалният ход на живота й, се сражаваше с копнежа Джоунъс да бъде част от него. Ако не бяха тези сътресения, нямаше да го има и него. Дори и да искаше, тя никога нямаше да съжалява за седмиците, които бяха прекарали заедно. Нещо повече, беше си обещала, беше се заклела да не съжалява. Настъпило бе време да си признае, че душата й не бе напълно опустошена, че там имаше огромен запас от любов, която Лиз досега беше държала под ключ. Измамена веднъж, отхвърлена и огорчена, се бе опасявала да рискува отново. Ала Джоунъс освободи пленницата, пусна я на воля. Или може би самата тя го направи. Каквото и да се случеше, както и да свършеше всичко това, важното беше, че Лиз отново бе способна да обича.

— Трудно е да ви хване човек.

Извадена от размисъла, тя вдигна стреснато глава. Трябваха й няколко секунди, за да си спомни физиономията и да я свърже с име.

— Господин Трайдънт — изправи се иззад бюрото и отиде към тезгяха до широкия отвор, откъдето обслужваше клиентите. — Не знаех, че сте още на острова.

— Понеже съм в отпуск само веднъж годишно, предпочитам да използвам времето максимално — той постави отпреде й картонена чаша, допълнена с лед. — Реших, че това е единственият начин да ви склоня за едно питие с мен.