Нора Робъртс - Карибски романс

Току-що бе мислила за него като за буен и властен, но устните му се оказаха меки, нежни, примамливи. Толкова време беше изтекло, откакто беше допуснала да бъде примамена. С едно леко докосване, с едва осезаема настойчивост той помете волята й, на която винаги бе разчитала. В съзнанието й се гонеха въпроси, после то се премрежи от тънка като дим пелена. Тя не си даваше сметка колко отзивчиво и с какво, макар отначало плахо, удоволствие отговаряше на целувката.

Какъвто и да беше поривът, подтикнал го да я целуне, той се загуби сред единствената реалност на докоснатите се устни. Джоунъс очакваше Лиз да се възпротиви или обратно — да отвърне с пламенна страст. Ала тази нейна неувереност и мека податливост разпалиха собственото му желание до неимоверна степен, до такава, каквато не беше изпитвал. Сякаш никога досега не я бяха целували, не я бяха прегръщали така, за да усети какво могат да си дадат един мъж и една жена. Но все пак тя има дъщеря, напомни си Джоунъс. Има дете, млада е и красива. И други мъже са я прегръщали по същия начин. Ала въпреки това се чувстваше като първия и не можеше да не бъде с нея внимателен и мил.

Колкото повече му даваше, толкова повече той искаше. Желанието не му бе чуждо. Но сега, колкото по-дълго я държеше в обятията си, толкова повече му се искаше мигът да не свършва. Страстта също му бе позната. Ала част от него, която Джоунъс не познаваше, се противеше, възпираше го и му налагаше ограничения. Тя го желаеше, той усещаше това. И неговата кръв се бе разбушувала, но ръцете му, сякаш притежаващи своя воля, я пуснаха.

Желанията, тъй дълго дремали в нея, се събудиха и надигнаха с всичките си изисквания и рискове. Не, няма да позволи това пак да й се случи. Ала дори като се заричаше за пореден път и подновяваше пак мислено клетвата, Лиз с труд устояваше на трепетния копнеж, който я бе завладял, независимо от волята и разума. Не, не биваше отново да й се случи. В широко отворените й очи, приковани в него, се отразяваше объркване, болка и надежда. Тази смесица го потресе.

— Имаш нужда от сън — каза й, като внимаваше да не я докосне отново.

Значи това е всичко, помисли тя и последният отблясък на надеждата изчезна. Беше глупаво да повярва, макар и за миг, че нещо можеше да се промени. Лиз вирна брадичка и изпъна рамене. Дори и да бе изгубила контрол над много неща, все още владееше сърцето и чувствата си.

— Утре сутринта ще ти дам ключ и разписка за платения наем. Ставам в шест.

Взе двадесетдоларовата банкнота, която беше оставила върху шкафа, и излезе.

Съдебните заседатели се бяха вторачили в него. Дванадесет неподвижни лица с празни очи, седящи зад преградата. Джоунъс стоеше пред тях в малката, ярко осветена зала на съда, която кънтеше от собствения му глас. Държеше купчина юридически книги — дебели, прашни и тежки, от които ръцете му изнемогваха, но знаеше, че няма как да ги остави. Пот се стичаше по слепоочията и гърба му, докато пламенно произнасяше страстната си заключителна пледоария в защита на своя клиент. Беше въпрос на живот и смърт и гласът му вибрираше от възбуда. Съдебните заседатели не се трогваха, оставаха строги и равнодушни. Въпреки усилието да ги удържи, книгите започнаха да се изплъзват от ръцете му. Чу как присъдата на журито изплющя, отекна и рикошира в стените на съдебната зала.

Виновен. Виновен… Виновен…

Победен, с празни ръце, той се обърна към подсъдимия. Човекът стана, вдигна глава и очите им се заковаха един в друг. Две еднакви лица, два образа — близнака. Самият той? Джери! Отчаян, Джоунъс се върна на скамейката. В черни одежди Лиз седеше в залата зад него, далечна и отчуждена. Ала очите й бяха скръбни. Тя бавно поклати глава. „Не мога да ти помогна“.

Постепенно ликът й започна да избледнява. Той посегна да я хване за ръката, но пръстите му минаха през плътта. Виждаше само тъмните й печални очи.

После Лиз се стопи, брат му също изчезна. Остана сам, изправен срещу съдебните заседатели — дванадесет студени лица, които му се хилеха самодоволно.

Джоунъс лежеше, без да шава и дишаше учестено, забил поглед в пъстро облечените кукли, струпани върху шкафа отстрани на леглото. Танцьорка на фламенко, вдигнала кастанети. Принцеса с кристална пантофка. Красива Барби, отпусната в спортна розова кола и махаща за поздрав.

Той въздъхна дълбоко, прокара ръка през лицето си и седна. Все едно да се опитваш да спиш в разгара на вихрено празненство, каза си. Нищо чудно, че го преследваха странни сънища. Върху етажерка на отсрещната стена имаше колекция от плюшени животни, като се започне от мечок и се стигне до нещо, което приличаше на прашна синя дрипа с очи.