Нора Робъртс - Карибски романс

— Както желаете — обърна се да си върви Моралес, но Джоунъс го спря.

— Капитане, вече не смятате, че убиецът е на стотици километри оттук, нали?

Моралес докосна висящия на колана си пистолет.

— Не, господин Шари, не смятам. Буенас ночес.

Джоунъс лично заключи вратата, отново провери прозорците и чак след това отиде в кухнята. Лиз си наливаше втора чаша кафе.

— Това ще те ободри.

Тя преполови чашата, без да откъсва поглед от него. В момента не чувстваше нищо, нито гняв, нито страх.

— Мислех, че си си тръгнал.

— Не съм.

Без покана той намери чаша и също си наля кафе.

— Защо си тук?

Джоунъс се приближи и нежно прокара пръст по белега отстрани на шията й.

— Глупав въпрос — промърмори.

Лиз отстъпи крачка и се помъчи да запази спокойствие. Ако загубеше самообладание, то нямаше да е пред него, пред когото и да е било.

— Искам да бъда сама.

Той видя, че ръцете й треперят. Тя стисна по-силно чашата.

— Знам. Седни. Ще ти направя нещо за ядене.

— Не можеш да останеш тук! — направи Лиз нов опит.

— Оставам. Утре си пренасям багажа от хотела.

— Казах…

— Ще наема стаята — прекъсна я Джоунъс, обърна се и започна да рови из шкафа. — Гърлото ти сигурно е пресъхнало. Пилешката супа е най-подходяща в случая.

Тя грабна консервната кутия от ръката му.

— Мога и сама да си приготвя вечеря, а ти и не помисляй, че ще наемеш стаята!

— Оценявам щедростта си — взе той обратно кутията. — Но предпочитам да запазим нещата на делова основа. Двадесет долара на седмица изглеждат справедлива цена. По-добре ги приеми, Лиз — добави, преди тя да бе успяла да проговори. — Защото тъй или инак оставам. Седни — повтори и се озърна за тенджера.

Щеше й се да е ядосана. Това би й помогнало да държи под контрол всички останали чувства, да не изпуска духа от бутилката. Щеше й се да му кресне, да го изхвърли гневно от къщата си. Вместо това седна, защото краката не я държаха повече.

Какво бе станало с прословутото й самообладание? Десет години бе направлявала живота си, сама беше взимала всяко решение, сама и за себе си. Десет години не беше искала съвет, не беше молила за помощ. Сега случилото се, за чиито причини Лиз и представа нямаше, й бе отнело управлението и правото да решава. Животът й бе станал част от някаква игра, чиито правила не й бяха известни.

Гледаше вторачено поставените си върху масата ръце и видя как една сълза капна на дланта й. Бързо посегна и изтри останалите, неканено рукнали от очите й. Ала не можа да ги спре. Още едно решение й бе отнето.

— Искаш ли препечени филийки? — попита я Джоунъс, като изсипваше съдържанието на консервата в тенджера.

Тя не отговори и той се обърна. Видя я да седи вдървена и бледа, сълзите неусетно се стичаха по лицето й. Джоунъс изруга мислено и отново се извърна. Нищо не може да направи за нея, каза си. Не може нищо да й предложи. После се приближи мълчаливо до масата, дръпна един стол, седна и зачака.

— Мислех, че ще ме убие… — гласът й секна и Лиз закри лицето си в шепи. — Почувствах ножа на гърлото си и помислих, че ще умра. Толкова се уплаших. О, Господи, толкова ме е страх!

Той я прегърна и я остави да изплаче страха си. Не беше свикнал да утешава жени. Познатите му бяха прекалено изтънчени, за да отронят повече от една-две ситни сълзици. А тя ридаеше, хълцаше и се тресеше в ръцете му.

Беше й студено, сякаш като доказателство, че от страх кръвта на човек се смразява. Не можеше да призове на помощ гордостта си и да се отдръпне, да потърси някое уединено място, както винаги бе правила в трудни мигове. Джоунъс не й говореше тихо, не казваше, че всичко ще се оправи, не шепнеше кротки думи на утеха. Просто беше при нея. Когато плачът й утихна, още я държеше в прегръдките си. Дъждът започна бавно да потупва върху стъклата на прозорците и да ромоли по покрива. Той продължаваше да я притиска до себе си.

Лиз се размърда. Джоунъс стана и се върна при печката. Като все така мълчеше, включи колелото. След няколко минути сложи отпреде й димяща купичка и отиде да сипе и на себе си. Твърде уморена, за да се чувства неудобно, тя започна да яде. Никакъв друг звук не се чуваше в кухнята, освен монотонното пляскане и трополене на дъждовните капки върху дърво, стъкло и ламарина.

Лиз не подозираше, че бе гладна, ала купичката бе опразнена още преди наистина да го осъзнае. Въздъхна тихо и я побутна настрани. Джоунъс се беше облегнал на стола и пушеше мълчаливо.

— Благодаря.

— Не може винаги да имаш това, което искаш. Ще се настаня в стаята на дъщеря ти.