Нора Робъртс - Карибски романс

— Не! — Лиз тръсна чашата върху плота и скръсти ръце на гърдите си. — Не те искам тук!

С овладяно спокойствие Джоунъс остави и своята редом с нейната. Хвана я за раменете. Ръцете му не бяха нежни. Заговори и гласът му не бе утешаващ, а рязък и делови.

— Няма да те оставя сама. Не сега, не и докато не открият убиеца на Джери. Вече си замесена, независимо дали го искаш, или не. Аз, дяволите да го вземат, също.

Тя дишаше тежко, въпреки полаганите старания да се успокои.

— Не бях замесена, преди да се върнеш и да започнеш да ме преследваш!

Вече го беше измъчвало съзнанието за това. Ала никой от двамата не би могъл да е сигурен дали бе вярно. А в момента и нямаше значение.

— Както и да е, но си вътре, това е положението. Който е убил Джери, мисли, че знаеш нещо. По-лесно ще ти е да убедиш в обратното мен, ала не и тях. Време е да се замислиш как да действаме съвместно.

— Откъде да знам, че не си ги изпратил ти да ме сплашат?

Той я изгледа продължително, без да мига.

— Не съм — каза спокойно. — Мога да те уверя, че не наемам хора да убиват жени, но ти не си длъжна да вярваш. Мога да ти кажа също, че съжалявам. — За първи път тонът му беше омекнал. Вдигна ръка да махне падналата върху лицето й коса и леко прокара палец по бузата й. И тя, като морската раковина, изглеждаше крехка, прекрасна и наранена. — И че бих искал да се махна и да те оставя на мира, за да може всеки от нас двамата да се върне към своите си неща такива, каквито бяха преди няколко седмици. Ала не мога. И двамата не можем. Тъй че най-добре е да си помогнем един другиму.

— Не желая помощта ти.

— Моля.

Очите й бяха подути и подчертаваха безпомощната уязвимост, която винаги му се бе струвало, че съзира в тях. Това го трогна и накара да се почувства неловко. Загорялата й кожа с топъл меден блясък сега беше бледа и също я правеше да изглежда крехка и беззащитна. Мина му през ум, че бе жена, от която един мъж трябва да се държи на разстояние по отношение на чувствата. Да спазва емоционална дистанция. Малко да се приближиш, и веднага ще бъдеш всмукан. Не биваше да се вълнува прекалено за нея, щом смяташе да я използва, за да помогне и на двама им. От този момент нататък той щеше да държи и дърпа юздите.

— Изглежда съм била по-разстроена, отколкото предполагах.

— Нищо чудно.

Лиз кимна, благодарна, че не я караше да се чувства неудобно от това, което тя смяташе за излагащ я израз на слабост.

— Няма причина да стоиш тук.

— Въпреки това ще остана.

Лиз стисна ръце в юмруци, после бавно ги отпусна. Беше й непосилно да признае, че всъщност искаше Джоунъс да остане при нея и че за първи път от много години се страхуваше да бъде сама. А след като се налагаше да отстъпи и да се примири, по-добре беше да мисли за практичната страна на нещата.

— Добре тогава, двадесет на седмица за стаята с една седмица предплата.

Той се усмихна и посегна за портфейла си.

— Съвсем делово, а?

— Не мога да си позволя другояче — тя сложи двадесетачката върху плота и събра чиниите от масата. — За яденето ще се грижиш сам. Тези двадесет не включват храна.

Джоунъс я наблюдаваше, докато отнася съдовете на мивката.

— Ще се оправя някак.

— Утре сутринта ще ти дам ключ — Лиз взе кърпа и започна прилежно да бърше измитите чинии и прибори. — Мислиш ли, че той ще се върне?

Старанието гласът й да прозвучи нормално нямаше успех.

— Не зная — Джоунъс стана и се приближи. — Няма да си сама в случай, че опита.

Тя го погледна и този път изразът й отново беше твърд и уравновесен. Възелът, в който се беше стегнала душата му, се разхлаби.

— Да ме защитиш ли искаш, Джоунъс, или търсиш разплата?

— Като правя едното, може би ще постигна и другото — той взе в шепа краищата на косата й, загледан как в полумрака златото им се стеле под пръстите му. — Нали сама каза, че не съм мил и добър човек.

— А какъв си? — попита Лиз тихо.

— Съвсем обикновен.

Джоунъс я погледна в очите, но тя не му повярва. Не беше обикновен, беше странен и противоречив, притежаваше търпение и сила, невъздържаност и жар.

— Същото се питах и за теб, Елизабет. Ти криеш тайни.

Дъхът й секна. Неволно вдигна ръка, сякаш в самоотбрана.

— Те нямат нищо общо с теб.

— Те може и да нямат. Може би ти имаш.

По-нататък всичко стана бавно, толкова бавно, че би могла да го предотврати. При все това не бе в състояние да помръдне. Ръцете му я обгърнаха, привлякоха я с някаква самонадеяна мудност, която би трябвало да се превърне в негов провал. Ала вместо това Лиз като омагьосана наблюдаваше как устата му се свежда към нейната.