Нора Робъртс - Карибски романс

Свърнаха по тясната алея и Джоунъс хвърли поглед към къщата. Вратата зееше отворена, щорите бяха спуснати. Живее тук сама, помисли си, уязвима и беззащитна. После насочи вниманието си към съседната постройка с хоросанова мазилка. На верандата се показа жена в памучна рокля и престилка. Държеше бейзболна бухалка.

— От полицията сте — кимна доволно, след като Моралес й показа удостоверението. — Аз съм сеньора Алдерес. Тя е вътре. — Жената се отдръпна от вратата и ги покани. — Слава Богу, че си бяхме у дома, когато дотича.

— Благодаря — влезе Моралес.

Джоунъс го последва и я видя. Седеше на опърпано канапе, приведена напред, стиснала в две ръце чаша с вино. Бавно вдигна глава при влизането им. Погледът й се плъзна по Моралес и се закова в Джоунъс. Гледаше втренчено, без израз в дълбоките черни очи. Точно толкова бавно ги сведе пак към чашата.

— Госпожице Палмър — каза кротко Моралес и приседна до нея. — Можете ли да ми разкажете какво се случи?

Лиз отпи съвсем малка глътка, просто накваси устни, стисна ги за миг, после заговори така, сякаш рецитираше нещо наизустено.

— Прибрах се по залез-слънце. Не затворих външната врата, нито я заключих. Отидох направо в спалнята. Щорите бяха спуснати, а си мислех, че ги бях вдигнала сутринта. Шнурът висеше, тъй че взех и го окачих. Точно тогава той… Ме сграбчи… Изотзад. Стисна ме с ръка през гърлото и опря нож. Поряза ме малко — тя посегна несъзнателно към мястото, където личеше дългата два-три сантиметра рана, за която съседката вече суетливо се беше погрижила да промие. — Не се съпротивлявах, защото държеше ножа на гърлото ми и мислех, че ще ме убие. Щеше да ме убие. — Лиз вдигна глава и погледна Моралес право в очите. — Усетих го по гласа му.

— Какво каза той, госпожице Палмър?

— Попита: „Къде са?“ Не разбрах какво иска. Казах му да вземе портмонето ми. Той продължи да ме души и попита: „Къде ги е сложил?“ Каза: „Шарп“ — сега тя погледна към Джоунъс. Той забеляза, че по шията й вече тъмнееха синини. — Каза, че играта свършила и си иска парите. Ако не му кажа къде, ще ме убие и нямало да умра бързо като Джери. Не ми повярва, когато му отвърнах, че нищо не знам.

Говореше на Джоунъс. Гледаше го втренчено и той започна да чувства надигащо се чувство за вина.

Моралес търпеливо я докосна по ръката, за да привлече отново вниманието й към себе си.

— Той ли ви пусна?

— Не, наистина се канеше да ме убие — каза го унило, без страх и без гняв. — Знаех, че ще го направи, независимо дали щях да му кажа нещо, или не, а дъщеря ми… Тя има нужда от мен. Отпуснах се в ръцете му, все едно припадам, после го ударих. Мисля, че го уцелих с лакът в гърлото. И побягнах.

— Ще можете ли да разпознаете мъжа?

— Изобщо не го видях. Не го погледнах.

— А гласа му?

— Говореше на испански. Сигурно е нисък на ръст, защото го чувах направо в ухото си. Повече нищо не зная — Лиз отново сведе поглед към чашата в ръцете си, внезапно ужасена, че всеки момент можеше да заплаче. — Искам да си ида вкъщи.

— Веднага щом хората ми проверят дали всичко е наред. Трябва да сме сигурни, че сте в безопасност, госпожице Палмър. Ще ви назнача полицейска охрана. Починете си тук. Ще се върна да ви взема и ще ви отведа у дома.

Тя нямаше представа дали бяха минали минути, или часове, откакто побягна през вратата. Когато Моралес се върна да я съпроводи, беше вече тъмно и луната тъкмо изгряваше. Отвън пред къщата щеше да остане полицай, а всички врати и прозорци бяха огледани и затворени. Без да говори, Лиз се отправи към кухнята.

— Имала е късмет — обади се Моралес и хвърли още един бърз поглед из дневната. — Който я е нападнал, е бил доста непредпазлив и се е оставил да го изненадат.

— Съседите видели ли са нещо?

Джоунъс оправи масичката, която беше килната. Върху пода лежеше паднала голяма раковина.

— Няколко човека са забелязали синьо комби на улицата късно следобед. Сеньора Алдерес го видяла да префучава, когато отворила вратата на госпожица Палмър, но не могла да познае модела и да различи номера. Ние, разбира се, ще държим госпожица Палмър под наблюдение, докато се опитваме да го издирим.

— Оказва се май, че убиецът на брат ми не е напуснал острова.

Моралес посрещна погледа му невъзмутимо.

— Очевидно е, че с каквото и да се е занимавал брат ви, то му е струвало живота. Ала няма да допусна да отнеме живота и на госпожица Палмър. Ще ви откарам в града.

— Не, аз оставам тук — Джоунъс беше вдигнал и разглеждаше бледорозовата раковина. По дължината й личеше пукнатина. Сети се за резката от ножа върху шията на Лиз. — Брат ми е я е забъркал в това. — Внимателно остави счупената раковина. — Не мога да я оставя сама.