Нора Робъртс - Карибски романс

— Ще се гмурка? Къде?

Тя се помъчи да се овладее и прокара ръка през косата си.

— Искам да ме оставите на мира.

— Вие сте умна и прозорлива жена, нали, Елизабет?

Лиз вирна брадичка.

— Е, и?

— Значи ви е ясно, че няма да ви оставя. Къде смяташе той да се гмурка?

— Не зная. Почти не го слушах, когато разправяше колко богат щял да стане.

— Какво точно каза? — сега гласът му беше кротък и придумващ. — Просто опитайте да си спомните какво ви каза.

— Спомена нещо за съдбовно гмуркане, което ще промени живота му, шегуваше се за някакво потънало съкровище. И каза още… — тя се напъна да си припомни разговора. Тогава беше късно вечерта и Лиз беше заета, предстоеше й много работа. — Работех вкъщи — подзе колебливо. — Винаги по-добре се справям с документите и сметките вечер. Него го нямаше, беше ходил да се почерпи, изглежда, защото се прибра леко залитайки. Измъкна ме от стола. Помня, че почнах да му се карам, ала видът му беше толкова щастлив, че го оставих да говори. Наистина, почти не го слушах, защото събирах и подреждах всички листове, които бе разпилял, но го чух да казва, че моментът е велик и трябва да купи шампанско, за да се отпразнува. Отговорих му, че е по-добре да се задоволи с бира до получаване на заплатата. Тогава именно започна да приказва за предстояща сделка и гмуркането за много пари. После аз подхвърлих някаква забележка за потънали съкровища и…

— И той какво отговори?

— „Понякога печелиш повече като потапяш, отколкото като вадиш“ — сбърчи чело, сетила се как Джери се разсмя, когато тя му каза да върви и да се наспи. — След това той направи опит, който никой от двама ни не прие на сериозно, а после… Мисля, че се обади по телефона. Бях се захванала отново с работата.

— Кога беше това?

— Седмица, може би една седмица, след като го наех.

— Трябва да е било тогава, когато ми позвъни.

Джоунъс се загледа в морето. Той също не му бе обърнал особено внимание. Джери му говореше как ще се върне вкъщи забогатял. Ала той винаги приказваше едно и също, как ще си дойде пълен с пари. Телефонното обаждане обаче беше, както обикновено, за сметка на Джоунъс.

— Виждали ли сте го с някого? Да разговаря, да се кара?

— Никога не съм го чувала да се кара с когото и да било. Той флиртуваше с жените на плажа, бърбореше с клиентите и беше в добри отношения с всеки. Предполагах, че прекарва повече от свободното си време в Сан Мигел. Мисля, че заедно с Луис и още някои кръстосваха баровете.

— Кои барове?

— Попитайте тях, макар да съм сигурна, че полицията вече го е направила — Лиз си пое дълбоко дъх. Всичко това я връщаше назад, в още твърде пресните спомени. — Господин Шарп, защо не оставите нещата в ръцете на полицията? Тръгнали сте да гоните призраци.

— Джери беше мой брат.

Нещо повече, брат — близнак, което нямаше как да й обясни. Част от самия него беше убита. И след като никога повече нямаше да се чувства цял, то поне искаше да знае защо.

— Не сте ли си задавали въпроса защо е бил убит Джери?

— Разбира се — сведе тя поглед към ръцете си. Не бяха заети с нищо и се чувстваше безпомощна. — Мислех, че може да е попаднал в някаква разправия, да се е сбил или перчил не пред когото трябва. Имаше лошия навик да пилее наляво и надясно парите, с които разполагаше.

— Не е било нападение и грабеж, Елизабет. Извършено е от професионалист. Било е нарочно, предумишлено убийство.

Сърцето й започна да бие тежко и болезнено.

— Не ви разбирам.

— Джери е бил убит преднамерено и професионално и аз смятам да разбера защо.

Гърлото й пресъхна и Лиз преглътна с усилие.

— Ако сте прав, това е още една причина да оставите нещата в ръцете на полицията.

Той отново извади пакета с цигари, но остана загледан в далечината, където морето и небето се срещаха на хоризонта.

— Полицията не търси отмъщение. Аз го търся.

От спокойното търпение в гласа му я побиха тръпки. Поклати глава.

— Дори да откриете човека, който го е извършил, какво можете да направите?

Джоунъс отпи дълга глътка от бирата.

— Като адвокат, предполагам, че съм длъжен да се погрижа да седне на подсъдимата скамейка. А като брат… — той замълча и пи отново. — Ще видим.

— Не мисля, че сте особено приятен човек, господин Шарп.

— Не съм — извърна се Джоунъс бавно и прикова поглед в очите й. — Освен това не съм безобиден. Знайте, че ако аз направя опит, и двамата ще го вземем на сериозно.

Тя понечи да отговори, ала забеляза, че кордата на въдицата се натяга.