Нора Робъртс - Карибски романс

— Налага ми се.

— Защо дойдохте на острова?

Без да обръща внимание на въдицата, Джоунъс извади цигара.

— Вече прекарахте тук известно време. Трябва ли да питате?

— И в родината ви има красиви места. Щом сте тук от десет години, сигурно сте били дете, когато сте напуснали Щатите.

— Не, не бях дете — отвърна му. Нещо в начина, по който го каза, го накара пак да се вгледа внимателно в нея и да потърси тайната, която тя очевидно криеше. — Дойдох, защото това изглеждаше най-доброто, което можеше да се направи. И беше най-доброто. Когато бях малка, родителите ми идваха тук почти всяка година. Обичаха да се гмуркат.

— Преселили сте се всички тук?

— Не, пристигнах сама — този път гласът й беше равен и безизразен. — Не сте платили двеста долара, за да приказваме за мен, господин Шарп.

— Това ми помага да получа някаква представа. Споменахте, че имате дъщеря. Къде е тя?

— Учи в Хюстън, там живеят родителите ми.

Да хвърли детето и отговорностите на бабата и дядото и да живее на тропически остров. Това би могло да му прозвучи зле, ала не и да го учуди. Той всмукна дълбоко от цигарата и продължи да съзерцава профила й. Нещо не се връзваше. Не беше съвсем така.

— Сигурно ви е мъчно за нея.

— Ужасно — отрони Лиз. — След няколко седмици се прибира и ще прекараме лятото заедно. Септември винаги идва твърде бързо. — Тя зарея поглед и продължи да говори сякаш на себе си. — Но е за добро. Родителите ми прекрасно се грижат за нея и тя получава отлично образование, взима също уроци по пиано и балет. Изпратиха ми снимки от продукцията и…

Очите й внезапно и без всякакво предупреждение се напълниха със сълзи. Обърна се срещу вятъра да ги пресуши, ала Джоунъс ги бе забелязал. Седеше и пушеше мълчаливо, за да й даде време да се съвземе.

— Връщали ли сте се някога в Щатите?

— Не.

Лиз преглътна и мислено се нарече глупачка. Заради снимките е, каза си. Получи ги с вчерашната поща. На тях нейното момиченце беше облечено с розова балетна пачка.

— Криете ли се от нещо? — тя се обърна рязко. Сълзите бяха сменени от гневен израз. Тялото й се опъна като натегната за стрелба тетива. Той вдигна примирително ръце. — Извинявам се. Навик ми е да си пъхам носа в чуждите тайни.

Лиз си наложи да се отпусне, да потуши яда си, както отдавна се бе научила да прави.

— Добър начин да го загубите, господин Шарп.

Джоунъс се подсмихна.

— Това също е една възможност. Но винаги съм мислел, че си заслужава риска. Казват ви Лиз, нали?

Веждата й се изви под пилеещите се от вятъра кичури.

— Приятелите ми ме наричат така.

— Отива ви, освен когато опитвате да се държите надменно. Тогава повече ви подхожда Елизабет.

Тя му отправи пълен със стаен гняв поглед, убедена, че той нарочно се стараеше да я ядоса.

— Никой не ме нарича Елизабет.

Джоунъс се ухили насреща й.

— Защо не спяхте с Джери?

— Моля?

— Да, определено Елизабет. Вие сте красива жена, по един особен начин — той подхвърли комплимента така нехайно, както и угарката от цигарата във водата. — Джери си падаше по хубавите жени. Не мога да проумея защо не сте били любовници.

За миг, само за миг й мина през ум, че никой от много отдавна не й бе казвал, че е красива. Едно време имаше нужда да чува такива думи. Сега те не й трябваха. Облегна се на парапета, скръсти ръце и му отправи убийствен поглед.

— Защото не исках. Навярно ви е трудно да го проумеете, след като толкова си приличате, ала не намирах Джери за неустоим.

— Така ли? — отпуснат спокойно точно толкова, колкото Лиз бе напрегната, Джоунъс отвори хладилната чанта и й предложи бира. Тя поклати глава отрицателно и той я отвори за себе си. — А какъв го намирахте?

— Той се рееше без цел и случаят го довея в живота ми. Взех го на работа, защото имаше остър ум и як гръб. Истината е, че не очаквах да се задържи повече от месец. Хората като него не ги свърта на едно място.

Макар и да не бе помръднал, Джоунъс се беше превърнал целият във внимание.

— Хората като него?

— Тези, които търсят най-бързия и лесен начин. Работеше, защото искаше да яде, но вечно говореше за големия удар — този, за който няма нужда да се поти.

— Значи наистина сте го познавали — промърмори Джоунъс. — А какво търсеше той тук?

— Казах ви, че не зная! Всичко, което знам, е, че искаше да си прекарва приятно времето — Лиз махна раздразнено с ръка. — Позволих му да се нанесе в стаята, защото ми изглеждаше безобиден, а парите ми трябваха. Не бях близка с него по никакъв начин. Единственото, което сподели за някакви свои намерения, беше, когато се похвали, че ще се гмурка за големи пари.