Нора Робъртс - Карибски романс

Обзе я осезаемото чувство, че нагазва в подвижни пясъци.

— Защо?

Той не бе съвсем сигурен за отговора.

— Защото трябва отнякъде да започна.

— За какво съм ти нужна аз?

За това беше още по-малко сигурен.

— Не зная колко време ще отнеме, а не искам да те оставям сама.

Лиз повдигна вежди.

— Нали полицията ме пази.

— Не е достатъчно. Във всеки случай, ти знаеш езика, тукашните нрави. А аз не. Затова ми трябваш — Джоунъс пъхна палци в джобовете. — Това е просто и ясно.

Тя отиде до печката, изключи колелото и премести кафеника на съседното.

— Нищо не е ясно — отвърна троснато. — Ала ще ти дам списъка и ще дойда с теб при едно условие.

— Какво е то?

Лиз скръсти ръце. Само от позата и той вече бе сигурен, че тя нямаше намерение да се пазари, а да изложи правилата.

— Каквото и да стане, независимо дали ще откриеш нещо, или не, се изнасяш от тази къща и от живота ми щом пристигне дъщеря ми. Разполагаш с четири седмици, Джоунъс. Това е.

— Ще е достатъчно, мисля.

Лиз кимна и тръгна да излиза.

— Измий си чиниите. Чакам те навън.

Полицейската кола още стоеше отпред на алеята, когато той излезе. Група хлапета се бяха скупчили край пътя и я обсъждаха полугласно. Чу Лиз да вика едно от тях по име, после извади шепа монети и му ги връчи. Не беше нужно да знае испански, за да разбере, че ставаше дума за сделка. След секунди момчето хукна към приятелчетата си, стиснало монетите в ръка.

— Какво беше това?

Тя се усмихваше подир хлапето. През лятото Фейт щеше да си играе със същите тези деца.

— Казах му, че са детективи. Ако видят някой друг, освен теб и полицаите, около къщата, трябва да тичат право у дома и да позвънят на капитан Моралес. Това е най-добрият начин да ги държим далеч от белята.

Джоунъс наблюдаваше как назначеното за шеф момче разпределя парите.

— Колко им даде?

— По двадесет песо на калпак.

Той пресметна какво прави това според курса в момента и поклати глава.

— Никой дребосък във Филаделфия няма да си жертва деня за толкова.

— Тук е Косумел — поясни Лиз кратко и изкара мотопеда си изпод навеса.

Джоунъс го зяпна, след това върна поглед върху нея. Такъв мотопед би хвърлил във възторг само някой тийнейджър.

— Ти това нещо ли караш?

Тонът му за малко да я разсмее, но се постара да отвърне сдържано.

— Това нещо е отлично превозно средство.

— Отлично превозно средство е „БМВ“.

Сега вече тя се засмя. Откакто се бяха запознали, не я беше чувал да се смее така непринудено. Очите й, спрени се върху неговите, бяха гоили и дружелюбни. Той усети как застрашително губи почва под краката си.

— Опитай с твоето „БМВ“ по някой от черните пътища на крайбрежието или във вътрешността. — Лиз преметна крак над седалката. — Скачай, Джоунъс, освен ако не предпочиташ разходката пеш до хотела.

След известни колебания той седна зад нея.

— Къде да си сложа краката?

Тя погледна надолу и не си даде труд да скрие усмивката.

— Ами, на твое място бих ги държала над земята.

С тази препоръка Лиз включи стартера и зави по улицата. Като се нагоди към допълнителната тежест, тя подкара уверено. Джоунъс се държеше леко за кръста й и стискаше по-здраво, когато мотопедът подскачаше по набраздения от изровени коловози и осеян с дупки неравен път.

— Да не искаш да кажеш, че има по-лоши пътища и от този?

Лиз даде газ и мотопедът прескочи голяма бабуна.

— Какво му е на този?

— Просто питам.

— Ако търсиш удобства, върви в Канкун. Само на няколко минути със самолет е.

— Била ли си там?

— Ходила съм от време на време. Миналата година с Фейт прекарахме два дни там, за да разгледаме развалините. Има древни гробници и светилища. Не са напълно реставрирани, ала човек трябва да ги види. Исках също да й покажа пирамидите и оградените с крепостни стени селища около Канкун.

— Не съм много сведущ в археологията.

— Не е необходимо. Нужно ти е само малко въображение.

Тя натисна клаксона. Джоунъс видя наведен възрастен човек пред вратата на един магазин, който се изправи и помаха.

— Сеньор Песадо — поясни Лиз. — Дава на Фейт бонбони, за което и двамата си мислят, че аз не зная.

Той понечи да я разпита за дъщеря й, но реши да изчака по-подходящ момент. Докато тя беше в настроение и се държеше горе-долу сърдечно, най-добре беше да не зачеква прекалено лични теми.

— Много познати ли имаш на острова?

— Ами, тук е като в малките градове. Не е нужно да сте близки, за да помниш хората по физиономия. Виж, в Сан Мигел и на източното крайбрежие по нямам познати, ала имам приятели от вътрешността на острова, с които сме работили заедно в хотела.