Нора Робъртс - Ритуал в смъртта

Пред очите й се спусна черна завеса.

— Би трябвало вече да е тук. — Макар че апартаментът й беше пълен с шумни гости, Мейвис изглеждаше разочарована. — Обеща ми, че ще дойде.

— Сигурно всеки момент ще пристигне — опита се да я успокои Рурк и ловко отскочи встрани, за да избегне сблъскването с мъж, предрешен като бик. Покрай него премина ангел, танцуващ с обезглавен труп.

— Искаше ми се да се изфукам пред нея с новото ни обзавеждане. — Певицата обгърна с жест помещението. — Сигурна съм, че няма да познае старата си квартира.

Рурк огледа пурпурночервените стени, върху които се виждаха зеленикави петна и синьо-лилави отвесни линии. В чест на празника навсякъде бяха окачени оранжеви и черни гирлянди. Виждаха се танцуващи скелети, летящи магьосници и настръхнали черни котки.

— Не — откровено отвърна той. — За нищо на света Ив няма да познае бившия си апартамент. Постигнала си… чудесен ефект.

— Ние с Леонардо сме луди по този апартамент. При това имаме най-добрия хазяин на света. — Тя възторжено го целуна.

Надявайки се, че моравото й червило не е оставило отпечатък върху страната му, Рурк усмихнато промълви:

— А вие сте най-добрите наематели.

— Обади й се, Рурк. — Мейвис го дръпна за ръкава и той забеляза, че ноктите й също са лакирани в мораво. — Накарай я да побърза.

— С удоволствие. Погрижи се за гостите си и не се тревожи. След малко Ив ще бъде тук.

— Благодаря ти. — Певицата се отдалечи, като се полюшваше върху невероятно високите си токчета.

Той се огледа с намерението да открие някое по-закътано кътче, откъдето да се обади на Ив, но внезапно видя нещо, което го накара да онемее. Присви очи и колебливо попита:

— Пийбоди, ти ли си?

Грижливо гримираното й лице помръкна.

— Позна ме…

— О, беше ми много трудно. — Той леко се усмихна и отстъпи няколко крачки, за да я разгледа по-добре.

Пийбоди носеше перука, русите къдрици се спускаха по гърба й и почти покриваха сутиена й с чашки във формата на раковини. От кръста надолу тялото й беше обвито в блестяща зеленикава тъкан.

— Истинска русалка си.

— Благодаря. — Комплиментът повиши настроението й. — Необходими ми бяха няколко часа, докато се издокарам.

— По дяволите, как изобщо се движиш?

— Отзад има шлиц, който е прикрит от „опашката“. — Пийбоди тромаво се обърна и промърмори: — И все пак едва кретам. — Тя се огледа. — Къде е Далас? Държа да ме види.

— Още не е дошла.

— Така ли? — Пийбоди погледна часовника му. — Наближава десет. Ив каза, че щяла да почака Изида да се прибере, после щяла да дойде направо тук.

— Точно се канех да й се обадя.

— Прекрасна идея. — Пийбоди се опита да потисне предчувствието, че се е случило нещо лошо. — Може би лейтенантът иска да се появи колкото е възможно по-късно. Знам, че мрази празненствата.

— Права си — отговори Рурк и си помисли: „Но не би искала да оскърби Мейвис или мен с отсъствието си.“

Когато не успя да се свърже с нея по видеотелефона, той елиминира тайния код и я потърси чрез комуникатора й. Дочу жужене, което означаваше, че уредът е включен, но отново не получи отговор.

— Нещо не е наред — обърна се той към Пийбоди. — Ив не се обажда.

— Почакай да взема чантата си. Ще се свържа с Далас по комуникатора.

— Вече опитах — заяви той без да й обяснява как го е сторил. — Не се обажда… Казваш, че останала да чака Изида пред „Спирит Куест“.

— Да, искаше да разговаря с нея… Почакай да съблека този идиотски костюм. Ще отидем да проверим какво се е случило.

— Не мога да те чакам! — извика той и си запробива път сред гостите. Пийбоди заситни след него, като се оглеждаше за Фийни.

Събуди се потънала в пот и отначало си помисли, че сънува. Главата й се въртеше, а когато се опита да повдигне ръката си, откри, че не може да се помръдне.

Обзе я паника. Ръцете й бяха завързани. В детството й баща й често я завързваше за леглото; затискаше с длан устата й, за да заглуши писъците й, когато я изнасилваше.

Опита да се освободи и усети болка от кожените каиши, които се впиваха в китките й. Удвои усилията си, но се задъха. Краката й също бяха завързани в глезените, а бедрата й бяха разтворени.

Завъртя глава, искаше й се да огледа помещението, където се намираше. Няколко дузини запалени свещи се опитваха да прогонят зловещите сенки. Ив видя отражението си в черната стъклена стена, напомняща огледало.

Внезапно разбра, че вече не е дете и че не баща й я е завързал. Постара се да овладее паниката си. Знаеше, че страхът е лош съветник. Опита да си припомни какво се бе случило. Бяха я упоили и довели тук, бяха я съблекли и я бяха проснали върху мраморна плоча.