Нора Робъртс: Отмъщение в смъртта

— Включи записващото устройство, Пийбоди. Отдръпни се, Строби. — Ив хвана оръжието си и блъсна вратата с рамо.

Усети вонята и изруга. Много пъти беше надушвала подобна миризма и знаеше какво ще види.

Сините копринени тапети на дневната бяха изпръскани с кръв, която сякаш беше изписала странни букви. Върху дебелия килим лежеше ръката на Томас Бренън. Беше отсечена до китката и бе обърната с дланта нагоре, сякаш се протягаше с молба за пощада.

Ив чу как портиерът се задави и след миг изтича обратно във фоайето. Тя пристъпи напред и почувства, че се задушава от отвратителната миризма. Извади оръжието си и се огледа. Интуицията й подсказваше, че убиецът „си е свършил работата“ и отдавна е напуснал местопрестъплението, ала все пак беше длъжна да спази процедурата. Обърна се към Пийбоди:

— Виж дали Строби е престанал да повръща и го попитай къде се намира спалнята.

— Надолу по коридора и вляво — след секунди съобщи сътрудничката й. — Онзи тип продължава да повръща.

— Дай му някаква кофа, после заключи асансьора и външната врата.

Ив тръгна по коридора. Вонята се засили и като че я обгърна. Тя се опита да не диша през носа. Вратата на спалнята беше открехната. През пролуката проникваше светлина, дочуваха се величествените акорди на Моцартова симфония.

Останките от трупа на Бренън бяха върху огромното легло с разкошен балдахин. Към страничната му колона със сребърни вериги беше привързана другата ръка на мъртвеца. Навярно щяха да открият и краката му в някое помещение на просторния апартамент.

Безсъмнено стените на жилището бяха звукоизолирани, ала навярно Бренън е надавал безумни писъци. Докато оглеждаше жалките му останки, Ив беше сигурна, че смъртта му е била изключително мъчителна. Запита се колко ли болка може да издържи човек преди да загуби съзнание и да потъне в бездната на смъртта.

Убиецът беше съблякъл Томас Бренън и беше ампутирал ръката и двата му крака. Единственото останало око на мъртвеца ужасено се взираше в отражението на собственото му обезобразено тяло. Вътрешностите му бяха изтръгнати.

— Господи! — прошепна Пийбоди, когато надникна в спалнята. — Света Богородице!

— Донеси ми чантичката с необходимите пособия. Ще изолираме местопрестъплението. Опитай се да откриеш семейството на мъртвия. Опитай да се свържеш с Фийни и го накарай да включи заглушителя преди да му съобщиш подробностите. Иска ми се медиите да научат колкото е възможно по-късно за престъплението.

Пийбоди два пъти преглътна, докато се увери, че няма да повърне, сетне изрече:

— Слушам, лейтенант.

— Изпрати Строби в участъка преди да се е раздрънкал.

За миг Пийбоди съзря болка в очите на началничката си, сетне погледът на Ив отново стана суров и тя заяви:

— Да се залавяме за работа. На всяка цена трябва да заловя този садист.

Наближаваше полунощ, когато Ив залитайки изкачи стълбите към вратата на дома си. Повдигаше й се, очите й горяха, измъчваше я жестоко главоболие. Имаше чувството, че миризмата на смърт е полепнала по нея, въпреки че дълго беше стояла под горещия душ в служебната съблекалня.

Единственото й желание беше да потъне в непробуден сън и тя отчаяно се надяваше да не види разчленения труп на Томас Бренън, когато притвори клепачи и се опита да заспи.

Преди да посегне към дръжката, входната врата се отвори и Съмърсет застана на прага; забеляза, че е включил всички светлини на големия полилей във фоайето. Стори й се, че икономът потръпва от отвращение при вида й.

— Закъснението ви е непростимо, лейтенант. Гостите ви точно си тръгват.

Гостите ли? Преумореното й съзнание се опита да асимилира думата, сетне тя внезапно си спомни, че бяха поканили гости на вечеря. Господи, след всичко случило се напълно беше забравила за тях.

— Целуни ме отзад — предизвикателно заяви на Съмърсет и се опита да мине покрай него.

Кокалестите му пръсти се вкопчиха в рамото й.

— Като съпруга на Рурк сте длъжна да се съобразявате с общественото му положение и да играете ролята на домакиня по време на важни приеми, какъвто беше днешният.

Гневът я накара да забрави умората си. Тя сви пръстите си в юмрук и изсъска:

— Изчезвай, преди да съм те…

— Скъпа Ив! — В гласа на Рурк прозвучаха предупредителни нотки, ала си личеше, че той едва сдържа смеха си. Тонът му накара Ив да отпусне юмрука си. Тя намръщено се обърна и видя съпруга си на прага на салона. Както винаги изглеждаше ослепителен и това не се дължеше на вечерното облекло. Великолепното му тяло караше сърцето на всяка жена да затупти по-бързо, независимо каква дреха носеше. Гарвановочерната му коса достигаше почти до раменете му и обрамчваше лице, което сякаш беше нарисувано от ренесансов художник. Скулите му бяха като изваяни, очите му — по-сини от скъп кобалт, а изящните му устни като че бяха създадени да рецитират поезия, да дават заповеди и да подлудяват жените.