Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

— Забелязах, че я оставихте пред къщата.

— Благодаря за информацията.

— За тази цел има гараж.

— Щом толкова те дразни, премести я сам. Къде е Рурк?

— В офиса си на Пето авеню. Предполагам, че ще се прибере след около час.

— Добре, кажи му да дойде в кабинета ми.

— Ще му предам молбата ви.

— Грешиш, драги, това не е молба, а заповед. — Тя злорадо се усмихна, когато Съмърсет с отвращение хвана якето й с два пръста, сякаш се страхуваше да не се изцапа. — Колкото до теб, предупреждавам те да не напускаш града до второ разпореждане.

Той процеди през зъби:

— Забавлявате се с чуждото нещастие, а?

— О, да, голям майтап е да разследвам убийствата на двама души, които са били приятели на съпруга ми… а като капак единият е бил заклан в къща, принадлежаща на Рурк. — Работата ми е едно безкрайно удоволствие. — Икономът пристъпи към нея, а тя присви очи и изсъска: — Не се бъркай в живота ми, старче! Стой настрана от мен.

Икономът не успя да сдържи гнева си и процеди:

— Защо сте разпитвала Одри Мъръл?

— Опитах се да потвърдя нескопосаното ти алиби.

— Намекнала сте, че полицията ме разследва.

— Та това е самата истина.

Съмърсет вирна нос и високомерно заяви:

— Личният ми живот не ви засяга.

— Ще забравиш за личния си живот, докато приключа с разследването и открия истинския убиец. — Забеляза смущението му, но в момента не я беше грижа за накърненото му достойнство. — Ако искаш да отървеш кожата, послушай съвета ми: не отивай никъде сам и гледай да си осигуряваш алиби за всеки час на деня или на нощта. Много скоро някой ще умре, ако не успея да попреча на убиеца, който ще се постарае да хвърли вината върху теб.

— Ваше задължение е да защитавате невинните.

Ив, която беше тръгнала нагоре по стълбата, спря, обърна се и го изгледа.

— Знам си задълженията и трябва да те уверя, че блестящо ги изпълнявам. Всички казват, че съм добро ченге.

Икономът презрително изсумтя. Тя бавно слезе, опитвайки се да овладее гнева си.

— И сигурно имат право, тъй като прозрях защо ме намрази от първия ден, когато прекрачих прага на този дом и когато разбра, че Рурк ме обича. Лесно разгадах част от мотивите ти; дори начинаещо ченге би се досетило, че омразата ти е продиктувана от ненавистта ти към всички полицейски служители.

Лицето на Съмърсет се изкриви в презрителна гримаса.

— Съгласете се, че няма причина да изпитвам топли чувства към ченгетата.

— Позатрудних се, докато отгатна цялата истина. — Тя слезе още едно стъпало и погледна иконома право в очите. — Отначало си въобразявах, че съм я прозряла, но после разбрах, че има няколко причини да ме мразиш. Първо, не съм блестяща светска дама от обществото, в което се движи Рурк. Не съм ослепителна красавица със синя кръв, която да задоволи изискванията ти.

Въпреки че думите й го накараха да се засрами, Съмърсет кимна.

— Така е. Рурк можеше да има всяка жена от висшето общество.

— Има още нещо, което ми хрумна едва днес. Мразиш ме, защото не съм Марлена, защото си мечтаел Рурк да се ожени за нея. — Забеляза, че икономът пребледня като платно, но безмилостно продължи да говори: — Надявал си се той да вземе за жена девойка, която да ти напомня за дъщеря ти, но вместо това сега си принуден да живееш с някакво ченге. Гадна работа, а? Явно късметът ти не е проработил.

Обърна се и се отдалечи. Не видя как краката му се подкосиха, как той залитна и се хвана за перилото, сякаш думите й бяха юмрук, който го беше ударил право в сърцето.

Увери се, че е сам, седна на стъпалото и закри лицето си с длани; усети парещата мъка, която смяташе, че е преодолял с течение на годините.

Когато след двайсет минути Рурк се прибра, Съмърсет беше успял да се овладее. Ръцете му вече не трепереха, сърцето му не биеше лудо. Отново беше влязъл в ролята на идеалния иконом, който безупречно се справя със задълженията си.

Взе палтото на Рурк, като мислено се възхити от кройката му, и заяви:

— Лейтенантът е в нейния кабинет и би искала да разговаря с теб.

Младият мъж леко се усмихна — беше сигурен, че съпругата му не се е изразила толкова учтиво.

— Кога се прибра Ив?

— Преди около половин час.

— Сама ли е?

— Да.

Рурк разсеяно разкопча яката на ризата си. Денят му беше запълнен с неприятни и напрегнати заседания. Усещаше се напрегнат и имаше главоболие, което му се случваше много рядко.

— Записвай всички обаждания — обърна се към иконома. — Не искам никой да ме безпокои.