Нора Робъртс - Отмъщение в смъртта

— Онзи, който жадува за отмъщение, е готов да чака дълги години. — Командирът скръсти ръце и изгледа Ив. — Възнамеряваш ли отново да разпиташ Съмърсет?

— Още не съм решила, сър. Алибито му за времето, когато е бил убит Бренън, е доста правдоподобно. Одри Мъръл потвърди, че са имали среща. Възможно е действително да са сгрешили датата. Освен това Съмърсет не е достатъчно силен, че да причини страхотните наранявания на Бренън и Конрой.

— Ами ако не е действал сам?

Тя усети, че й прилошава, но кимна.

— Ще проверим дали е имал съучастник. Слушайте, сър, ще продължа да разследвам Съмърсет, но съм абсолютно сигурна, че не би направил нищо, което ще злепостави Рурк. Предан му е… дори прекалено предан. И още нещо — уверена съм, че следващата жертва ще бъде съпругът ми. Затова и престъпникът се свърза с мен.

Уитни дълго мълча без да откъсва поглед от нея. Очите й бяха искрени, гласът й не издаваше вълнението й, ала тя едва ли осъзнаваше, че е сплела пръсти така, че кокалчетата им са побелели. След няколко секунди заяви:

— Съгласен съм. Сигурен съм, че ако ти предложа да се откажеш от този случай няма да се съгласиш?

— Да, сър.

— Ще разпиташ Рурк. — Той замълча, но Ив не се опита да му възрази. — Обзалагам се, че няма да получа официален рапорт за този разпит. Внимавай, Далас. Не искам да се разделям с най-добрата си служителка.

Ив се изправи.

— Убедена съм, че престъпникът отново ще се свърже с мен. Мисията му не е довършена. Вече добих бегла представа за характера му, но искам колкото е възможно по-скоро да се консултирам с доктор Майра. Освен това моля да ми разрешите да работя вкъщи. Апаратурата, с която разполагам там, е… по-добра от тази в полицейското управление.

Уитни се поусмихна.

— Сигурен съм. Доколкото ми е възможно, ще ти позволя свобода на действие, но знай, че нямаме много време. Ако убиецът вземе нова жертва, смятай, че времето ти е изтекло.

— Ще се постарая да работя бързо.

Когато премина половината път по алеята, водеща към дома й, Ив спря колата и се загледа в къщата, която Рурк беше построил. Всъщност „построил“ не беше най-точната дума. Навярно великолепната сграда е била съградена преди повече от сто години, но благодарение на богатството си и на отличния си вкус Рурк я беше превърнал в дворец от мрамор и стъкло, който отговаряше на общественото му положение.

Ив не беше подозирала, че ще се чувства толкова добре в разкошния замък с големи и малки кули, заобиколен от тучна морава и вековни дървета. Беше обкръжена от разкош, наслаждаваше се на изящните произведения на изкуството и на безценните килими, които само много богатите можеха да си позволят.

Съпругът й беше натрупал състоянието си с много труд и… по не съвсем законен начин, а тя бе получила всичко наготово, когато се беше омъжила за него.

И двамата бяха израсли сред мизерия, но всеки беше избрал различен път за постигане на целта си. Ив копнееше за ред, дисциплина, за спазване на определени норми… за всичко, от което беше лишена в детството си. През последните месеци спомените за миналото, които досега беше успявала, да потисне, започнаха да изплуват в паметта й.

Сега си спомняше почти всичко, с изключение на отделни епизоди през първите седем години от живота й.

Убедена беше, че Рурк не е забравил дори най-незначителната подробност от миналото си. Не можеше да си го позволи, защото го използваше.

Баща му е бил пияница като бащата на Ив. Малтретирал го е, също както Ив е била малтретирана от баща си.

И тя и Рурк бяха лишени от детство и от ранна възраст бяха принудени да се борят с живота, за да изградят бъдещето си: единият — като защитаваше закона, другият — като го заобикаляше.

Сега бяха едно цяло… или се опитваха да бъдат.

Ив с тревога се питаше дали различията във възгледите им няма да се окажат фатални. Бракът им, който означаваше толкова много за нея, беше подложен на изпитание и щеше да се провали или да издържи, независимо от всичко.

Тя измина остатъка от пътя и паркира колата пред каменната стълба, водеща към парадния вход, защото знаеше, че това ще вбеси Съмърсет. Взе кутията с дискове и прекрачи прага.

Икономът стоеше изпъчен във фоайето. Навярно я беше видял да минава през портала и се питаше защо ли се е забавила.

— Да не би да имате проблеми с колата, лейтенант?

— Не повече от обикновено. — Тя свали якето си и по навик го хвърли върху перилото на извитата стълба.