Нора Робъртс - Синя далия

Спря на алеята до пикапа му и огледа тревната площ.

Имаше колчета, подредени във вълнообразна линия от алеята до площадката. Да, досети се какво е решил да направи. Криволичеща пътека до къщата, край която навярно щеше да засади още храсти и ниски дръвчета. Прекрасно. Забеляза купчина камъни и предположи, че са предназначени за алпинеум. Там, точно където свършваха дърветата, беше идеалното място.

Дограмата се нуждаеше от пребоядисване, а каменните основи — от укрепване. „Окосена трева ето там — помисли си Стела, докато слизаше. — Нарциси в началото на горичката“. Покрай пътя би засадила ниски храсти, кремове, а защо не и ириси.

Люлката също трябваше да се боядиса и да се постави маса ето там… и там. Пейка близо до черешата, може би още една пътека, водеща до нея отзад. С плочки или красиви естествени камъни с мъх или мащерка, растящи между тях.

Спря, когато стигна до площадката. „Навярно той има свои планове“, каза си Стела. В неговия дом, според неговите планове. Колкото и да й харесваше къщата, тя не беше нейна.

Все още не бе започнала да търси свое жилище.

Пое си дъх, пооправи косите си и почука.

Чака дълго — или поне така й се стори — и заусуква каишката на часовника около пръста си. Тръпки на напрежение започнаха да танцуват в бърз ритъм в корема й, докато стоеше пред прага му във вечерния хлад.

Когато вратата най-сетне се отвори, положи усилия да се усмихне. Той изглеждаше толкова мъжествен. Високото му мускулесто тяло бе облечено в изтъркани дънки и бяла тениска. Косите му бяха разрошени, както винаги. Бяха твърде буйни, за да стоят пригладени, а и нямаше да му отива.

Подаде му сандъчето с далии, което носеше.

— Напоследък далиите не излизат от ума ми — сподели тя. — Дано има къде да ги сложиш.

— Със сигурност ще намеря място. Благодаря. Заповядай.

— Къщата ти ми харесва — започна тя, — както и това което правиш с нея. Неволно започнах да си представям как засаждам…

Изведнъж замълча. Влизаше се направо в помещение което можеше да е хол или всекидневна, но беше съвсем празно. Стените бяха голи, дъските на пода — издраскани а над опушената камина нямаше полица.

— За какво говореше?

— Страхотен изглед.

Не можа да каже нищо друго, но това беше истина. Огромните прозорци разкриваха цялата красота на градината. Но вътре бе тъжна картина.

— В момента не ползвам тази стая.

— Очевидно.

— Имам планове за нея в далечно бъдеще, когато намеря време и реша да се заема с това. Влизай навътре, преди да се разплачеш.

— В такова състояние ли се намираше, когато я купи?

— Вътре ли? — Сви рамене, вървейки по сводест коридор към стая, вероятно предвидена за трапезария, но също празна. Тапетите на стените бяха избелели и окъсани. Виждаха се по-светли петна, където навярно бяха висели картини. — Ще покрия тези дъски с мокет. От течовете през зимата целият таван на горния етаж е на петна. Има и щети от термити. Миналата зима бяха прояли стените.

— За какво ще използваш тази стая?

— Все още не съм решил.

Влезе през друга врата. Стела въздъхна.

— Надявам се, че тук ще се чувстваш по-уютно — каза Лоугън.

Сложи цветята на светлобежовия гранитен плот и се отдръпна назад, за да й даде възможност да разгледа.

У нея не остана и следа от съмнение, че сам е проектирал кухнята. Беше обзаведена с мъжки вкус. Светлобежовия цвят на плотовете, същият като на теракотата на пода, чудесно се съчетаваше с по-тъмните стени. Шкафовете бяха от тъмно масивно дърво, с врати от матово стъкло В керамични сандъчета върху широкия перваз над двойната мивка и над малката камина в ъгъла растяха подправки.

На дългия Г-образен плот имаше предостатъчно площ за действие както и място за хранене на диагоналния, отделящ кухнята от просторния хол, където той бе сложил диван и две големи кресла с кожени тапицерии.

Най-много й хареса стъклото, с което бе заменил задната стена. Човек можеше да седи там и да се чувства, сякаш е в създадените от Лоугън градини навън. Само няколко крачки — и можеше да прекоси каменната тераса и да се озове сред дърветата и цветята.

— Чудесно е! Чудесно! Сам ли направи всичко това?

В мига, в който видя изражението й, Лоугън изпита желание да я увери, че дори е отлял стъклото сам.

— Почти! През зимата работата навън замира, така че мога да се заема с интериора, когато си го поставя за цел. Познавам хора, които вършат добра работа или срещу заплащане, или услуга за услуга. Искаш ли нещо за пиене?