Нора Робъртс - Синя далия

— Тръгвай и приятно прекарване. И да не се прибереш, ще се справим.

— Твърде много ме улесняваш — каза Стела.

— Няма нужда да бъде трудно. Нали знаеш как да стигнеш?

— Да, това е най-лесната част.

Качи се в колата си, леко натисна клаксона и помаха. „Не се безпокой за тях“, каза си, докато гледаше в огледалото за обратно виждане как момчетата се търкалят по земята с Паркър. Не би могла да потегли, ако не бе сигурна в това.

Далеч не бе така сигурна, че и при нея всичко ще е наред.

Приятно беше да шофира с отворени прозорци и да се наслаждава на пролетния бриз, който галеше лицето й. Дърветата бяха започнали да се покриват с нежна зеленина, а разцъфналите дрянове я разнообразяваха с ярки розови петна.

Мина покрай градинарския център и почувства прилив на гордост, защото вече бе част от него.

Пролетта настъпваше в Тенеси и тя бе тук, за да я посрещне. Струваше й се, че с вятъра до нея достига мирисът на реката. Лек полъх на нещо величествено и могъщо, в контраст със сладостното ухание на магнолии.

Явно контрастите бяха хитът на деня — приказното великолепие на къщата, в която живееше сега, и силата, която се таеше в нея, топлият въздух, полъхващ далеч преди началото на астрономическата пролет, докато в света, останал зад гърба й, все още разчистваха снежни преспи.

Самата тя, предпазлива и практична жена, караше към дома на мъж, когото не разбираше напълно, за да прекара вечерта в леглото му.

Вече нищо не й се струваше съвършено подредено. „Синя далия“, помисли тя. В живота й, както в съня, поникваха сини далии, които променяха предначертаните й планове.

Поне тази вечер щеше да им позволи да разцъфтят.

Докато следваше извивките на пътя, съзнанието й бе заето с мисли как ще се справят със суетнята в градинарския център през почивните дни.

Всъщност никой — нито от персонала, нито от клиентите — не се суетеше, ако не броеше себе си.

Идваха, разхождаха се, разглеждаха, разговаряха или просто съзерцаваха. Бяха обслужвани с безкрайно внимание и предразполагащи реплики.

Понякога бавното темпо я караше да изпитва желание да грабна нещо и сама да свърши работата. Но фактът, че издаването на касова бележка често отнема повече време от необходимото според нея, вече не я смущаваше.

Не биваше да забравя, че едно от задълженията й като управител е да съчетава ефективността с култура на обслужването в центъра, който ръководи.

Още един контраст.

Във всеки случай въведеният от нея график щеше да осигури достатъчно работна ръка, за да не чакат клиентите. Двете с Роз вече бяха заредили още десетина бетонни сандъчета и утре щяха да ги засадят. Можеше да повери няколко на Хейли. Момичето имаше усет за красотата.

Баща й и Джолийн щяха да вземат децата при себе си в събота и тя не можеше да се чувства виновна за това, защото всички го очакваха с нетърпение.

Трябваше да провери дали има достатъчно пластмасови касетки и кутии за разсад, да нагледа цветята на открито и…

Мисълта й секна, когато видя къщата. Не можеше да каже какво е очаквала, но не и това.

Беше разкошна.

Може би се нуждаеше от ремонт. Бе леко очукана по ръбовете, но изглеждаше красива и пълна с потенциал.

Два етажа, облицовани с посивели кедрови дъски, се издигаха върху висока тераса. Старото дърво бе напукано от честите силни ветрове. На широката площадка с навес, която според Стела можеше да се нарече веранда, имаше стар люлеещ се стол, люлка и пейка с висока облегалка. Между тях се гушеха подредени саксии и кошници с цветя.

Отстрани стърчеше тераса, а няколко стъпала водеха от нея до красив вътрешен двор.

Там също имаше столове и още саксии — о, вече започваше да се влюбва — и далечният му край се съединяваше с тревната площ, отвъд която се намираше малката горичка.

Лоугън беше засадил храсти на стъпаловидните тераси: японска андромеда с цветове като малки урни, лаври с лъскави листа, орлови нокти, наподобяващи фонтан, и внушителна редица азалии, които всеки момент щяха да се покрият с цвят.

„Оригинална идея — помисли си тя, докато бавно се приближаваше с колата си, — да сложи флокс, иберис и хвойна на най-ниската тераса, като стъпало към храстите точно над оградата“.

По-нагоре в двора бе засадил дръвчета: магнолия, все още млада и крехка, и дрян, разцъфнал в яркорозово. В далечния край имаше млада череша.

Някои от тях се оказаха фиданките, за които бе мърморил при първата им среща. Какво говореше за сегашните й чувства към него усмивката, с която си спомни за тази случка?