Нора Робъртс - Черна роза

Оттогава не я оставяха насаме за повече от пет минути. „Няма да го търпя дълго“, помисли си тя. Но реши да позволи на него и другите от голямото си семейство да я поглезят един ден, преди да ги смъмри.

— Кое може да е метафора?

— Видението, което си имала. Че стоиш над отворен гроб и хвърляш пръст върху нея. — Харпър потръпна. — Не искам да ти напомням.

— Няма нищо. Кой сънуваше кошмари след онова съботно сутрешно шоу — „Страната на изгубените“?

— Господи, Слийстек! — Отново потръпна, само донякъде на шега. — Все още го сънувам. Както и да е, искам да кажа, че никога не си стояла до този гроб. Не си я погребала ти. Умряла е преди много време. Но ако приемем, че е метафора, можем да кажем, че си се опитала да разровиш гроба й… но си пропуснала или не си успяла да откриеш нещо, затова я погребваш.

— Значи всичко е в съзнанието ми.

— Може би тя го провокира. Не знам, мамо.

Роз се замисли.

— Мич има теория. Обсъждахме я, преди да припадна.

Разказвайки, обви ръка около кръста му. Спряха в края на гората и се загледаха към къщата.

— Като се замисли човек, не е твърде неправдоподобно — каза Харпър. — Винаги съм я смятал за една от нас.

— Според мен това само поражда още куп въпроси, а не ни доближава до разкриването на самоличността й. Но знам едно. Искам онези дневници повече от всякога. Ако Джейн не се справи, ще навестя Кларис.

— Искаш ли да съм рефер?

— Може би. Ако Амелия е била част от семейството заслужава да й отдадем дължимото. Не зная какво ме кара да изпитвам повече симпатия към една покойница, която е предполагаема моя роднина, отколкото към жива жена, която със сигурност е от рода ни.

— Веднъж тя ми удари плесница.

Роз застина.

— Какво е направила?

— Един ден здравата ме зашлеви, когато ни гостуваше и ме хвана да се качвам на плота в кухнята, за да стигна до кутията с бисквити. Мисля, че бях на около шест години. Удари ме, издърпа ме и ме нарече „малък лаком лигльо“.

— Защо не ми каза? Не е имала право да те докосва. Щях да я одера жива.

— А после мен — изтъкна той. — Беше ми забранила да се качвам на плота и да си вземам бисквити, без да те попитам. Затова преглътнах буцата и си замълчах.

— Ако някой е имал право да те хока и наказва, това съм била аз. Никой не може да посяга на децата ми и според моя съд няма смекчаващи вината обстоятелства. Кучка!

— Ето. — Притисна рамото й. — Сега не се ли чувстваш по-добре?

— Ще я накарам да съжалява. — Роз тръгна с него към къщата. — Знаеше, че не бива да бъркаш в кутията с бисквити, когато ти хрумне, Харпър Джонатан Ашби.

— Да, госпожо.

Тя леко го смушка с лакът.

— Не ми се усмихвай толкова самодоволно.

— Просто си помислих, че може и сега там да се намира някоя бисквитка.

— Предполагам.

— Бисквити и мляко. Звучи добре.

— Мисля, че да. Да досаждаме на Дейвид, докато ни даде няколко. Но трябва да побързаме. По-късно имам среща.

Роз знаеше кои цветове и стилове не просто й подхождат, а подчертават красотата й. Бе избрала последен модел на „Диор“ — със семпла, изчистена кройка и галещ окото златист цвят. Правият корсаж, вързан отзад, и тънките презрамки оставяха раменете и гърба й голи.

Тези рамене и гръб имаха загар. Беше се погрижила за това. Не виждаше причина да не ги покаже. Сложи диамантите на баба си — наследеното от нея колие и обици.

Знаеше, че ще съжалява, но обу сандали с висок и тънък ток, които разкриваха ноктите на краката й, лакирани в цвета на роклята.

Завъртя се пред огледалото и каза „влез“, когато някой почука на вратата.

— Роз, исках само да… — Гласът на Стела секна. — Света дево! Изглеждаш зашеметяващо.

Роз кимна към огледалото и отново се завъртя.

— Така е. Понякога просто ти се иска да ги шашнеш, нали разбираш за какво говоря? Тази вечер чувствам нужда да сторя точно това.

— Стой… стой тук.

Стела се втурна навън и Роз я чу да вика Хейли.

Усмихвайки се, взе чантата си — кой дявол я бе накарал да си купи тази смешна чантичка — и започна да слага в нея всичко, за което й хрумна, че може да се окаже нужно за вечерта.

— На всяка цена трябва да я видиш — каза Стела и отново влезе, дърпайки Хейли след себе си. — Завърти се. Да те огледаме от всички страни.

Роз послушно изпълни командата. Хейли скръсти ръце пред гърдите си.

— Това истински диаманти ли са? Зная, че е нетактично да питам, но не мога да се сдържа. Толкова са… бляскави.

— Бяха на баби ми и са много специални за мен. Стела това ми напомня, че имам нещо, което мисля, че би поискала да носиш на сватбата си. Може да мине едновременно за нещо старо, нещо назаем и нещо синьо.