Нора Робъртс - Черна роза

— А ако се роди момиче, парите му отиват на вятъра?

— Риск. Другата версия е да е забременяла от самия него.

— И съпругата му да е приела копелето и да го е отгледала като свой син и наследник на имението?

— Той е държал кесията с парите, нали?

Роз остана неподвижна, разтривайки ръцете си.

— Много жестока теория.

— Да. Може да е бил влюбен в Амелия и да е възнамерявал да се разведе със съпругата си и да се ожени за нея. Може да е починала при раждането. Или е било просто бизнес сделка… или нещо подобно. Но ако детето, Реджиналд Харпър-младши, е син на Амелия, това обяснява някои неща.

— Например?

— Не е наранила нито теб, нито някого другиго от рода ти. Ако причината е, че си нейна плът и кръв? Нейна наследница? Правнучка?

Роз се отдалечи от малкия гроб.

— Тогава защо духът й витае в къщата? В имението? Да не предполагаш, че е родила тук? В Харпър Хаус?

— Възможно е. Или че е гостувала, или пък е живяла тук известно време, например като детегледачка, което също не е безпрецедентно. Умряла е тук — по един или друг начин.

— По един или…

Гробът не беше малък и нямаше камък с име. Зееше отворен, тъмен и дълбок.

Те стоеше над него, над зиналата паст в земята и виждаше смъртта. Трупа с раздърпана мръсна рокля, плътта полуоголените кости. Мирисът на гнилоч пропълзяваше по тялото й като рояк тлъсти бръмчащи пчели, които жилеха очите й, гърлото й, корема й.

Земята беше влажна и хлъзгава. Отгоре се стелеше лека воняща мъгла, която оставяше грозни сивкави следи в пръстта и мократа трева.

Заби лопатата, напълни я с пръст и трева и я изсипа в гроба.

Очите на мъртвата се отвориха и засвяткаха от ярост и злоба. С протегната нагоре ръка, чиито кости стърчаха през гниещата плът, опита да се надигне.

Роз подскочи и заудря по ръцете, които я държаха.

— Спокойно, спокойно. Само дишай. Бавно и дълбоко.

— Какво стана?

Отново отблъсна ръката на Мич и в този миг осъзна, че лежи на земята, с глава в скута му.

— Ти припадна.

— Не. Никога в живота си не съм припадала.

— Значи ти е за първи път. Стана бледа като платно и обърна очи. Хванах те, преди да се строполиш. Беше в несвяст само минута. — Мич леко потръпна и долепи чело до нейното. — Най-дългата минута в живота ми. — Пое си дълбоко дъх, после още веднъж. — Ако вече си добре, имаш ли нещо против да поседя така, докато се успокоя?

— Беше ужасно.

— Не исках да те разстроя. Само изложих една теория. Да се прибираме.

— Нима мислиш, че съм припаднала, защото ми каза, че може дядо ми да е бил незаконно дете? За бога! За каква ме вземаш? Не съм малодушна глупачка, която поставя под съмнение собствената си самоличност заради деянията на предците си. Зная коя съм, по дяволите!

Руменината й се бе върнала и в очите под дългите мигли се четеше раздразнение.

— Тогава ще ми разкажеш ли… — Този път неговото лице стана бледо като восък. — Господи Роз, да не си бременна?

— Опомни се. Преди няколко минути ме наричаше баба, а сега си шокиран, защото си въобразяваш, че съм бременна. Няма да даря никого от двама ни с късна рожба, така че се успокой. Мисля, че беше някаква магия.

— Ще споделиш ли каква?

— В един миг говорех, а в следващия стоях… не знам къде, но стоях надвесена над отворен гроб. Тя лежеше в него. Амелия. И гледката не беше никак приятна. — Роз потръпна и отпусна глава на рамото му. Силно, добро рамо. — Не просто мъртва, а разложена. Виждах трупа, усещах миризмата. Предполагам, че тогава съм припаднала. Беше, меко казано, отвратително. Мисля, че я погребвах. Изведнъж тя отвори очи и се опита да изпълзи.

— Ако това ще те утеши, ще споделя, че на твое място и аз бих припаднал.

— Не знам дали ставаше тук. Искам да кажа, точно на това място. Струваше ми се, че не, но не съм сигурна. Идвала съм безброй пъти. Аз засадих тази японска млечка, онези олеандри, но никога досега не съм чувствала нищо странно.

— Ще рискувам с още една теория. Никога досега не си била толкова близо до разкриването на самоличността й.

— Мисля, че си прав. Налага се да копаем. — Роз се изправи. — Трябва да разберем дали е тук.

Включиха лампите и копаха до след полунощ. Мъжете, Роз, Стела и Хейли, които се редуваха да стоят при спящите деца.

Но не откриха друго — освен костите на любимото куче.

— Може да е метафора.

Роз погледна Харпър, докато на следващия ден вървяха през горичката към къщата. Много добре знаеше защо бе настоял да дойде с нея и нехайно бе обвил ръка около раменете й. Мич му беше казал, че е припаднала.