Нора Робъртс - Черна роза

— Да, докато започнеш. От теб ще зависи да я запазиш.

— Тя… има много стари дневници. Държи ги в стаята си, заключени в едно чекмедже. Но аз знам къде е ключът.

Роз се усмихна и се облегна назад.

— Ти си истинско съкровище.

Не е толкова зла, нали? — Хейли люлееше Лили в скута си и гледаше как Харпър засажда калдъръмчета в лехата до задната врата на къщата си. — Искам да кажа, може би е подла и заядлива, но не и зла.

— Явно не си чувала мама да нарича братовчедката Риси „върховната кучка-демон от ада“.

— Ако наистина е такава, сигурно си е имала работа с Амелия. Може би тя я е убила.

— Родена е… „пръкнала се е“, както казва мама, доста след смъртта на Амелия.

— А, да. — Хейли смръщи вежди и на челото й се появиха бръчки. — Стига да сме прави за датите. Ако сме сгрешили, възможно е тя да го е извършила.

— Ако предположим, че Амелия е била убита.

— Е, добре, това е само догадка. Все пак трябва да е имала причина да задигне дневниците и да ги пази. Не мислиш ли?

— Освен тази, че е себична, задръстена стара мома?

— Освен тази. Спокойно, миличко. — Лили започна да нервничи в скута й, тя я свали на земята и придържайки ръчичките й, започна да я разхожда по верандата на Харпър. — Може би в тези дневници има неща, които я уличават.

— Тогава защо не ги е изгорила?

— О, не зная — тросна се тя. — Просто теория. Трябва да обсъдим различни версии и хипотези, за да стигнем до отговора на загадката, нали?

— Щом казваш. Но според мен отговорът е, че братовчедката Риси е крадлива, безсърдечна и себична вещица. Виж това, сладурче. — Харпър откъсна един розов цвят приклекна и го завъртя срещу Лили. — Красиво е, нали? Искаш ли да ти го дам?

Детето се усмихна, пусна ръцете на майка си и протегна своите.

— Ще дойдеш да си го вземеш — каза той.

Когато доближи цветето до пръстите й, Лили направи три плахи крачки.

— Господи! Боже мой! Видя ли? Тя проходи! Видя ли я?

— Разбира се. — Харпър помогна на детето да се задържи на крака, когато то стисна цветето в юмручето си. — Браво! Видя ли, че можеш?

— Тя направи първите си крачки. — Хейли заподсмърча и изтри сълза. — Сама дойде при теб.

Смутен, както винаги, когато види сълзи, Харпър вдигна поглед.

— Извинявай. Трябваше ти да държиш цветето.

— Не, не ти се сърдя. Тя проходи, Харпър. Моето момиченце. Видях първите й стъпки. О, трябва да се похвалим на всички! — Хейли затанцува, вдигна Лили и я накара да се засмее, докато се въртеше с нея в кръг. — Да покажем на всички колко си умна. — Изведнъж спря и въздъхна. После докосна бузата на Харпър с устни. — Сама дойде при теб — повтори тя и забърза към голямата къща с детето на ръце.

Роз обичаше да пие кафе на верандата, загледана в пробуждащите се градини. Чуваше момчетата на Стела, които играеха с кучето, и гласовете им връщаха стрелките на времето към годините, когато бе слушала своите синове.

Изпитваше удоволствие да седи така привечер и да се наслаждава на нежната синя светлина и уханието на пролетните цветя в тишината. Още по-приятно й беше, когато имаше настроение за компания. Сега отпиваше от кафето си, докато Стела, Лоугън, Дейвид и Мич разговаряха до нея.

Искаше й се да са тук и Харпър, и Хейли. Но Харпър не вдигаше телефона, както често се случваше, а не бе успяла да открие Хейли и детето й.

— Тя каза, че толкова е харесал всичко, че сам предложил да излязат да купят нови мебели за верандата. — Стела допи чая си с лед. — Рядко съм виждала толкова доволни клиенти… както и толкова бързо създаден и изпълнен проект за оформяне на градина. Лоугън трябва да взема пример от теб, Роз.

— Познавах и двора, и клиентката… достатъчно добре, за да съм сигурна, че промените ще й харесат. И да предвидя, че ще помоли Лоугън да се грижи за поддържането на градината.

— Не бих понесла да съм толкова наплашена от свекърва си. — Стела се усмихна на Лоугън. — Моята е бижу.

— И тя мисли същото за теб, което доста улеснява живота ми. — Той повдигна бирата си за тост. — Дните ти са преброени, Червенокоске.

— Няма и две седмици. А трябва да свършим още хиляди неща. Всеки път, когато си помисля, че положението е под контрол, изниква още нещо. Планирането на малка, скромна сватба се оказа доста сложно.

— Казваш „да“, а после хапваш торта — каза Лоугън и бъдещата му невеста го стрелна с поглед.

— Джолийн ни оказва неоценима помощ — продължи тя. — Както и майката и сестрата на Лоугън, макар и от разстояние. Не знам как бих се справила и без теб, Дейвид.