Нора Робъртс - Черна роза

— Не съм обезпокоен, независимо дали си решила да бъдеш любезна или не. Какво ще кажеш да се поразходим? Ще хвана ръката ти и ще намерим някое сенчесто и уханно кътче в градината, където ще мога да те целуна.

— Струва ми се добра идея.

— Правиш нещо чудесно за Джейн Поулсън.

— Може би, но мотивите ми не са особено възвишени.

Мич се засмя и повдигна ръката й към устните си.

— Ако винаги имаше благородни мотиви, едва ли щях да те намирам за толкова очарователна.

— Обичам остроумните комплименти. Да отидем до конюшните. Ще ти покажа гроба на кучето Спот.

— Искам да го видя. Може би е подходящо място да споделя с теб една нова теория, върху която размишлявам от известно време.

Докато вървяха по пътеката, Роз прецени развитието на цветята си и зорко огледа за плевели.

— Хайде, изплюй камъчето.

— Не съм напълно сигурен как ще я приемеш. Разглеждам дати, събития, ключови моменти и хора и се опитвам да открия нишки, които ги свързват с Амелия.

— Хм… тази конюшня винаги ми е харесвала така, както изглежда, затова реших да я оставя непокътната. Като реликва от миналото. — Роз вдигна глава, сложи ръце на кръста си и огледа рушащите се стени и посивелите дървени греди. — Не е зле да я ремонтирам. Може би ще го направя, ако внуците ми си падат по конете. Никой от синовете ми не проявяваше интерес. Мисля, че това е мания, която обхваща по-скоро момичетата на определена възраст.

Остана загледана в постройката, проследи провисналия покрив, катерливите и влачещите се растения и декоративните треви, които бе засадила, за да й придаде очарованието на запуснатост.

— Прилича на нещо, което можеш да видиш във филм или в книжка с приказки — отбеляза Мич.

— Точно това ми харесва в нея. Баща ми я изостави и не направи нищо, за да я запази. Спомням си, че искаше да я събори, но баба ми го помоли да не го прави. Казваше, че е важна част от имението и че й харесва. Гробът е отзад — продължи тя. — Извинявай, Мич, прекъснах те. Увлякох се в спомени. Кажи ми каква е теорията ти.

— Не зная как ще реагираш.

— Отровна смрадлика — каза тя и го побутна, преди да се докосне до растението. — Трябва да я изкореня. Стигнахме.

Роз приклекна и без ръкавици отстрани тревите и пръстта докато се показа камък с издълбано на ръка име.

— Сантиментално нали? Да погребе старото си куче тук и да сложи камък с името му. Сигурно е бил чувствителен човек. Иначе баба ми не би го обичала толкова много.

— Обичала го е — потвърди Мич. — Личи от снимките им заедно, които видях.

— На повечето той изглежда някак суров. Но не е бил такъв. Веднъж попитах баба си и тя каза, че мразел да го снимат. Бил срамежлив. Странно е да си представя дядо си като срамежлив мъж, привързан към кучето си.

— Тя по-открита ли беше? — попита Мич.

— О, доста. Обичаше да се среща с хора почти толкова, колкото и да работи в градината. Устройваше разточителни обеди и най-вече следобедни партита.

— Разгледах снимките. Била е елегантна дама.

— Но често нахлузваше стари панталони и ровеше в пръстта с часове.

— Като друга наша познайница. — Мич прокара ръка по косите й. — Дядо ти е роден няколко години след най-малката от сестрите си.

— Хм! Мисля, че е имало и други бременности. Баба ми е пометнала два пъти и смътно си спомням, че споменаваше как свекърва й е преживяла същото. Може би е имало и мъртвородено дете.

— А после син, роден по същото време, когато според извода ми е живяла и починала Амелия… Амелия, чийто дух витае из къщата, но не можем да докажем, че е живяла в нея, а определено не е била роднина. Пее на децата и по всичко личи, че е привързана към тях… и изпитва недоверие, дори презрение към мъжете.

Роз вдигна глава. Здрачът бързо преминаваше в мрак, а с мрака идваше хлад.

— Да. Е, и?

— Какво ще кажеш, ако детето, родено през 1892-а, е било нейно дете? Син на Амелия, а не на Беатрис Харпър?

— Това е много крайна теория, Мичъл.

— Така ли? Може би. Все пак е само теория, отчасти основана на разсъждения напосоки. Но не е невъзможно.

— Щях да съм чувала. Щеше да има слухове, които да се предадат на поколенията.

— Как? Защо? Ако главните действащи лица внимателно са пазели тази тайна? Богат и влиятелен мъж, който копнее за син… и плаща, за да се сдобие с наследник. Все още се случва, по дяволите!

— Но… — Роз се изправи. — Как ще скрият подобна измама? Не става дума за законно осиновяване.

— Не. Опитай се да следиш мисълта ми поне за минута не е ли възможно Реджиналд да е платил на млада жена може би с добро потекло и интелигентна, но изпаднала в беда. Издържа я, осигурява й прилично жилище и взема детето й, ако е момче.