Нора Робъртс - Черна роза

Бе вълнуващо, щуро и съвършено да лежи сред ароматната пяна в дълбоката стара вана, облегнала гръб на гърдите на Мич.

Работният ден все още течеше, а тя се бе отдала на романтика във ваната с мъж, музика и свещи.

— Кларис става все по-кльощава и злобна с всяка година — сподели Роз. — Кълна се, че ако някога умре, защото не съм напълно убедена, че това ще се случи, няма да има нужда от ковчег. Ще я счупят като суха съчка — и край.

— Бих казал, че тя има също толкова високо мнение за теб.

— Ненавижда ме поради много причини, но главната е, че аз притежавам тази къща, а не тя.

— Тази определено е на първо място в списъка.

— Лъже, че никога не е виждала Амелия, нито е усещала присъствието й. А баба ми разказваше. Паметта на Кларис й служи така, както й отърва. Не понася небивалици, а според нея призраците спадат към тази категория.

— Тя ги нарича „бабини деветини“.

Роз отметна глава назад и се смя, докато остана без дъх.

— О, представям си я. Е, може да отхвърля всичко, което пожелае, но лъже. Сигурна съм, че е задигнала оттук писма, може би дори дневници и цял куп снимки. Взела ги е от къщата след смъртта на баща ми. Ще отрече, разбира се, но зная, че неведнъж е отмъквала това-онова. Имахме интересен разговор, когато я хванах да взема два свещника от приемната ден преди погребението на татко. Подла стара сврака.

— Едва ли си е тръгнала с тях.

— Не и онзи път. Не държах на проклетите свещници, изглеждаха грозни, но баща ми все още не бе заровен, за бога! Не мога да го забравя. Твърдеше, че тя му ги е подарила, което със сигурност не беше истина, и че ги иска от сантиментални подбуди. Вятър и мъгла, защото в сухото й тяло никога не е имало капка сантименталност.

Мич потърка лице в косите й, сякаш да я успокои, но тя долови сподавения му смях.

— О, не крий колко ти е забавно. Знам как звучи.

— Приятно е да те слушам, но да се върнем на темата. Може би е отнесла и други неща, които не си видяла.

— Не се и съмнявам. Ненаситна е като вампир. Имаше една снимка на баща ми, поставена в рамка от времето на крал Едуард, кристална ваза „Уотърфорд“, две дрезденски статуетки на пастирки. О, доста неща изчезнаха след нейни гостувания.

— Хм! — Той опря брадичка на главата й и бавно насапуниса ръката й. — Какво знаеш за онази Джейн Поулсън?

— Не много. Виждала съм я един-два пъти на сватби и погребения, но смътно си я спомням. Мисля, че беше мило момиче. Трябва да е с около двадесет и пет години по-млада от мен, ако смятам правилно.

— Напомня ми за кученце, което е било ритано толкова често, че вече се е научило да подвива опашка и да си трае.

— Щом живее с братовчедка ми Риси, представям си. Горката.

— Но явно знае нещо.

Обзета от любопитство, Роз извърна глава към него.

— Какво те кара да мислиш така?

— Изражението й, когато Кларис твърдеше, че няма никакви дневници или бележки. Сякаш се канеше услужливо да й напомни: „А онзи, който…“ Но не се осмели да го изрече. Ако съм комарджия, бих заложил цялото си състояние, че благоразумната Риси разполага с някаква ценна информация.

— Щом не желае да я сподели, по-скоро ще изгори дневниците, вместо да ти ги даде. Толкова е откачена.

— Но няма да й хрумне, ако не знае, че съм разбрал, че крие нещо и ако убедим Джейн да ни помогне.

— Какво ще направиш — ще съблазниш бедното момиче?

— Не. — Мич се наведе и целуна голото й рамо. — Ти ще го направиш. Мисля си, че момичето има нужда от приятел… и може би перспектива за нова работа. Ако успееш да се свържеш с нея без знанието на Кларис, да й предложиш нещо…

— Да я привлека да работи за мен? — Роз сви устни и обмисли идеята. — Много подло и коварно. Харесва ми.

Той плъзна ръце по гърдите й, обхвана ги и ги обля с гъста пяна.

— Надявах се да ти хареса.

— Нямам нищо против малко мръсни игри. — С дяволит блясък в очите Роз се раздвижи и се обърна с лице към него. — Да се поупражняваме — каза тя и потопи главата му.

Зад шума и суматохата през пролетния сезон се криеше стрес за експертка по отглеждане на растения, която освен това бе и собственичка на градинарския център. Дали е подготвила достатъчно касетки, дали подбраните многогодишни растения са подходящи?

Дали цветовете са достатъчно едри и примамливи за клиентите? Дали растенията са достатъчно здрави и силни, за да поддържат репутацията за качество, която си е създала?

Дали е заредила достатъчно кошници, саксии и сандъчета… или са твърде много?