Нора Робъртс - Черна роза

— Тя ти го е показала такъв.

— Тя ми го показа такъв — повтори Роз. — Разби сърцето ми. Видях го, какъвто го помня. Толкова млад, жив и реален, но недостижим за мен. Всичко, което изпитвах към него се пробуди отново, живо и реално. Знаех, че е измама и че жестоките думи, които излизат от устата му, не са негови. Никога не е бил жесток.

— Използвала е това, което си преживяла с Брайс, един мъчителен спомен — започна Мич, — и е заменила образа с този на мъжа преди него. Джон. И на следващия. Моя. Предпочита да страдаш, чувства се длъжна да ти попречи да се обвържеш с мен — дори като ти причини страдание.

— Малко е късно за това.

— Така ли?

— Нима ме смяташ за толкова слабохарактерна и безволева, че номерата й да ми повлияят?

— Мисля, че си жена със силна воля. Опасно твърдоглава. Просто не съм сигурен доколко си несъгласна с нея.

— Разбирам. Е, мисля, че споделих с вас всичко, което зная. Ще се кача горе да поработя малко с документацията. Харпър, ще се чувствам по-спокойна, ако отскочиш до оранжерията, за да провериш отново дали всичко е под контрол. Дейвид, чаят беше чудесен, благодаря.

Роз стана и излезе от стаята, без да погледне назад.

— Гневът върна руменината й — отбеляза Дейвид.

— Тогава сигурно ще се изчерви като рак, преди да приключа. Извинете ме — каза Мич и я последва.

— Смелчага — подхвърли Дейвид зад гърба му.

— Или глупак — добави Харпър. — Каквато и да е истината, убеден съм, че е влюбен в нея. Ако се окаже глупак, тя ще го сдъвче и ще го изплюе. Ако е смел мъж, може и да постигне нещо. Надявам се да успее.

Роз тъкмо бе стигнала до спалнята си, когато Мич я настигна и застана точно зад нея. Тя се обърна бавно, но решително.

— Не мисля, че съм те поканила.

— А аз не мисля, че бих чакал покана.

Също толкова бавно и решително той затвори вратата. И за нейно изумление, я залости.

— Ще отвориш и ще излезеш или, повярвай ми, гневът на един призрак психопат ще се окаже нищожен в сравнение с моя.

— Опитваш се да ме разиграваш? Е, добре, но първо настоявам да узная защо.

— Току-що ги казах. Неприятно ми е някой да нахълтва в личното ми пространство и да си въобразява…

— Пълни глупости! Каква е причината да се държиш така? От няколко дни ме залъгваш и отбягваш. Когато за последен път бяхме заедно, ти се люби с мен, Розалинд. Искам да знам какво се е променило.

— Нищо. Имам свой живот, както и ти. — Съзнателно и подчертано нехайно тя тръгна към вратите на терасата и широко ги отвори. — Бях твърде заета.

Мич прекоси стаята и енергично затвори вратите.

Не знаеше дали ще може да проговори, защото яростта изгаряше гърлото й като огън.

— Ако мислиш, че ще търпя това дори минута…

— Просто замълчи! — гневно каза той и макар и заслепена от ярост, Роз го видя в нова светлина. — Всъщност, като размисля — продължи Мич, преди тя да успее да каже нещо, — по-добре ми отговори на един въпрос. Казах ти, че се влюбвам в теб. Грешка ли беше?

— Да ми го кажеш? Не. Да се влюбиш — може би. Аз съм жена с труден характер.

— Не ми съобщаваш сензационна новина.

— Мичъл, уморена съм, ядосана съм и емоционално… не мога да ти опиша точно как се чувствам, но не желая да се карам с теб, защото ще изрека грозни думи, за които после ще съжалявам. Не искам да разговарям с теб. Не желая да бъда с теб.

— Няма да си тръгна, защото си уморена, ядосана и преживяла емоционално сътресение. Не желаеш да разговаряме и да се караме, добре. Полегни си, поспи. Ще почакам, докато се почувстваш по-силна.

— Господи! — Роз рязко се завъртя, отново се втурна към вратите на терасата и ги отвори в дъжда. — Нуждая се от малко въздух, по дяволите!

— Добре, поеми си колкото искаш. Но този път ще ми се довериш, Розалинд.

— Какво очакваш да ти кажа? Какво искаш да чуеш?

— Истината.

— Добре тогава. Истината. Тя наистина ме нарани. — Гласът й затрепери, а ръката й стоеше, свита в юмрук, до сърцето й. — Разкъса ме отвътре. Да видя Джон така. Не мога да го опиша, нямам думи за това, което изживях.

Отново се обърна с лице към него и Мич видя, че очите й са зачервени. Не течаха сълзи. Той трудно си представи каква сила е необходима, за да ги сдържи. Но кехлибарените им ириси блестяха.

— Нямах сили да стоя на крака, бях безпомощна. Как да се боря с това? Как да се боря с нещо, което не съществува реално? Макар и да знам защо го прави, тя изцежда сърцето ми. — С жест на раздразнение Роз изтри сълза, изплъзнала се от контрола й. — Той не заслужава да бъде използван по този начин. Разбираш ли? Не го заслужава. Беше добър човек, Мичъл. Добър съпруг и баща. Влюбих се в него, когато бях на четиринайсет. Четиринадесетгодишна, представи си. Той ме превърна в жена, в майка, а за жалост, и във вдовица. Любовта ми към него беше безгранична.