Нора Робъртс - Черна роза

После различи силуетите на Брайс, своя съпруг, и на жена, която бе гостенка в дома й. Прегърнати. Не, по-скоро отчаяно вкопчени един в друг, нетърпеливи да се докосват, да вкусват от близостта си. Долови страстта, която струеше от тях, опиянението от греховната тръпка. В онези секунди на шок разбра, че не се случва за първи път. Едва ли беше за първи път.

Стоеше неподвижна, чуваше приглушения шум зад гърба си, поразена от измяната и съзнателно причиненото унижение, което се криеше зад нея.

Поиска да излезе и да ги остави насаме, но той извърна глава към нея, докато ръцете му обхващаха гърдите на другата жена.

Усмихна й се чаровно и лукаво. Последва плътен, самодоволен смях.

— Никога не съм ти бил верен, глупава кучко. Никой мъж не е.

Докато говореше, сенките пробягаха по лицето му и то доби чертите на Мич.

— Защо да бъдем верни? Жените са създадени, за да ги използваме. Нима си въобразяваш, че си по-значима, от която и да е друга? — Завладяващият глас издаваше презрение, а ръцете му продължаваха да притискат тялото на жената. — Всички лъжем, защото можем.

Сенките отново затрептяха и мъжът прие образа на Джон. Нейният съпруг, първата й любов. Бащата на синовете й.

— Нима мислиш, че аз съм ти бил верен, жалка глупачке?

— Джон! — Болката почти я накара да падне на колене. — „Толкова млад — помисли си. — Толкова жив“. — О, господи! Джон!

— „О, господи! Джон!“ — изимитира я той, а жената в прегръдката му издаде чувствен стон. — Исках синове, нали? Ти не беше нищо друго, освен кобила за разплод. Ако имах повече късмет, щях да остана жив и да те изоставя. Щях да взема това, което е важно за мен — синовете си, и да те захвърля.

— Това е лъжа.

— Всички лъжем.

Когато зазвуча смехът му, Роз притисна длани към ушите си. Сякаш усещаше удари с юмрук по цялото си тяло, по сърцето си, докато се олюля и се свлече на колене.

Чу неудържимите си ридания, които заглушиха отварянето на вратата и уплашения вик зад гърба й. Нечии силни и закрилнически ръце я обгърнаха. Долови аромата на сина си.

— Мамо, какво има? Пострадала ли си? Мамо?

— Не, не! — Притисна го, потърка лице в рамото му и положи усилия да спре сълзите. — Добре съм. Не се тревожи. Просто…

— Не си добре и не ме успокоявай. Кажи ми какво има. Разкажи ми какво се случи.

— Почакай само минута. — Облегна се на него и се остави да я залюлее там, на земята, докато топлината му стигна до вледенените й кости. — О, Харпър, кога стана толкова голям и силен? Моето бебе.

— Трепериш. Нямаш треска, а си уплашена.

— Не съм уплашена. — Роз въздъхна дълбоко. — Само малко травматизирана.

— Ще те отведа у дома. Там ще ми разкажеш.

— Да така е най-добре. — Тя леко се отдръпна назад и изтри сълзите си. — Точно сега не желая да виждам никого. Още по-малко някой да ме вижда. Просто съм потисната Харпър. Предполагам, че изглеждам отчаяна.

— Не се безпокой. Искаш ли да те нося на ръце?

— О! — В очите й отново запариха сълзи, но от умиление — Милото ми момче. Не, мога да вървя. Първо ми кажи нещо. Тук всичко е, както беше преди, нали? Както би трябвало да бъде?

Доловил напрежение в гласа й, той огледа оранжерията.

— Всичко е наред.

— Добре, добре. Да тръгваме към къщи.

Позволи му да я води през дъжда, между постройките, и изпита облекчение, когато се качи в колата му.

— Просто се отпусни — нареди Харпър и се наведе да закопчае предпазния й колан. — Ще си бъдем у дома след минута. Трябва да се стоплиш.

— От теб ще излезе добър татко.

— Какво?

— Грижовен си… може би защото си градинар. Не само знаеш как да се погрижиш за някого, а наистина го правиш. Господи, последните два дни бяха ужасни.

— Да не би с Мич да сте се скарали за нещо?

— Не. — Роз остана със затворени очи, докато той шофираше, но устните й леко трепнаха. — Не бих изпаднала в истерия заради някаква дребна кавга. Мисля, че само далеч по-жесток удар би ме разстроил.

— Никога не съм те виждал да плачеш така, освен когато татко загина.

— Не се е случвало. — Изчака, докато колата зави и Харпър Хаус се разкри пред погледа й. — Искал ли си някога да се откажа от тази къща?

— Не. — Погледът му издаде искрено изумление. — Разбира се, че не.

— Добре. Радвам се да го чуя. Не знам дали бих го направила дори заради теб.

— Имението е наше и винаги ще бъде.

Харпър паркира, слезе и изтича към нейната врата, преди да я отвори.

— Просто съм малко разтърсена, Харпър. Не съм смъртоносно ранена.

— Ще те заведа направо в стаята ти, за да облечеш сухи дрехи. Ще ти донеса бренди.