Нора Робъртс - Черна роза

— Разбира се. Ще го занеса на Брайс и що го натъпча в лъжливото му гърло.

— Не.

Хейли препречи пътя й с толкова енергично движение, че Лили се засмя и заподскача, очаквайки нова игра.

— Не? Какво „не“? Не мога повече да търпя това. Край! Ще приключа с него веднъж завинаги.

— Не можеш. Твърде ядосана си, за да ходиш където и да е. — Никога не бе виждала Роз толкова гневна, а определението на Стела „малко страховита“ сега бе повдигнато на безкрайно висока степен. — Не разбирам много от тези неща, но залагам месечната си заплата, че се е надявал именно на това. Трябва да поседнеш.

— Ще насиня топките му с ритници.

— Да, би било страхотно. Проблемът е, че го очаква и навярно ще ти устрои капан да те арестуват за побой. Той те разиграва, Роз.

— Мислиш, че не го зная? — Разпери ръце и се завъртя, търсейки нещо, което да ритне или да удари с юмрук. — Мислиш, че не зная какво цели онова копеле? Няма повече да стоя тук и да не предприемам нищо.

Повишеният той и яростта в гласа й накараха Лили да се намръщи, малките й устни затрепериха и тя заскимтя.

— Господи, изплаших детето! Съжалявам. Съжалявам! Дай ми я за малко. — Лили продължи да хленчи, когато Роз я взе от ръцете на майка й и я приласка. — Спокойно, миличко, не се сърдя на теб. Не се сърдя и на мама. Извинявай, моето момиче. — Тя загука и потърка нос в малкото телце, сгушено до гърдите й. — Сърдита съм на един жалък, мръсен, подъл духач, който прави всичко възможно да усложни живота ми.

— Ти каза духач — промълви Хейли, поразена.

— Извинявай. Тя не разбира какво казвам, така че няма страшно за нея. — Хлипанията затихнаха и детето задърпа краищата на косите й. — Не биваше да крещя така пред нея. Плаши я тонът, а не думите.

— Но ти каза духач .

Този път Роз се засмя.

— Толкова съм ядосана — каза тя, докато люлееше Лили и успокояваше и двете. — Просто полудях. Права си, което ме влудява още повече. Не мога да се изстрелям оттук и да изтичам при него. Той търси точно това. Ще го преглътна. Не е станало нищо непоправимо.

— Съжалявам, Роз. Иска ми се аз да насиня топките му вместо теб.

— Благодаря, скъпа. Много мило, че го казваш. Да слезем долу за вечеря. — Повдигна Лили и духна към коремчето й, за да я разсмее. — Ще хапнем и ще забравим за онзи негодник, нали, кукличке?

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Добре. Знаеш ли, мисля, че влечугите не са безгръбначни.

Роз примигна срещу Хейли.

— Какво?

— Ти нарече Брайс безгръбначно влечуго. Не зная дали имат истински гръбнак. Може би просто някаква скелетна структура. Възможно е да се лъжа. Не харесвам особено змиите, така че не съм се интересувала.

— Винаги ме учудваш, Хейли, винаги.

Роз отложи излизането с Мич с един ден, после с два. Искаше да бъде спокойна и с бистър ум, а нещата не се уреждаха бързо. Трябваше да се види с адвоката си и се чувстваше длъжна да си уговори среща с Уилям Ролс в клуба.

Мразеше, дълбоко мразеше да се откъсва от работата си, особено в началото на най-натоварения сезон. Благодареше на Бога за Стела, за Харпър, както винаги, и за Хейли. Можеше да бъде уверена, че оставя бизнеса си в най-добрите ръце.

Но тези ръце не бяха нейните, поне докато се занимаваше с проблемите, които й създаваше Брайс.

Когато приключи с омразните задачи, закрачи в проливния дъжд към оранжерията. Поне за час-два искаше да се потопи в последните етапи от подготовката за пролетния сезон. Можеше да пренесе главоболието и мрачното си настроение в своето кътче и да остави работата да стори чудото.

После щеше да потърси Мич. Ако не работеше в библиотеката, щеше да му телефонира. Желаеше компанията му… или поне се надяваше вечерта да има настроение за нея.

Искаше да води разговор за нещо друго, освен за проблемите си. Нима нямаше да е приятно да поседи с него в хола пред камината, особено ако дъждът продължи, и да се опиянява от начина, по който той я гледа?

Една жена лесно свикваше да я гледат, сякаш е красива, желана и единствена на света.

Ако тя свикнеше с това, можеше да повярва в искреността му. „Иска ми се да вярвам“, осъзна Роз. За нея бе нещо ново да я привлича мъж, на когото чувства, че може да има доверие.

Отвори вратата на оранжерията.

И неочаквано се озова в спалнята си.

Огънят едва тлееше и бе единствената светлина в стаята. Загледана в златисточервеникавите отблясъци, които разсейваха сенките, първо чу учестено дишане и шумолене на дрехи.