Нора Робъртс - Черна роза

— Харпър ще прозвучи глупаво, но не съм готова да вляза там.

— Ще ти донеса дрехи. Можеш да се преоблечеш в стаята на Дейвид.

— Благодаря.

„Дори не попита защо — помисли си Роз с възхищение. — Дори за миг не се поколеба. Какъв мъж съм отгледала“.

— Върви при Дейвид — настоя той. — Кажи му, че аз съм наредил да ти налее бренди и горещ чай.

— Тъй вярно.

Преди тя да продължи към стълбището, Мич излезе от библиотеката.

— Стори ми се, че чух вратата, ослушвах се за… — Замълча, когато се приближи, и ускори крачките си към нея.

— Какво има? Болна ли си? Нарани ли се?

— Не. Нима изглеждам болна?

— Бледа си като платно и си плакала. Какво има? — Погледна над главата й към Харпър. — Какво се е случило?

— Точно сега не желае да вижда никого — каза Харпър.

— Няма нищо. — Роз стисна ръката на сина си. — Наистина го казах — потвърди тя, — но след като се опомня малко, ще искам час по-скоро да го споделя и с двама ви… и с трима ви, защото предполагам, че Дейвид е в кухнята.

— Трябва да облече сухи дрехи — настоя Харпър. — Аз ще ги донеса. А ти можеш да отидеш с нея при Дейвид и да й налееш бренди.

— За бога, ето какво става, когато съм единствената жена в къща, пълна с мъжаги закрилници. Няма нужда никой да ме придружава. И сама мога да си налея бренди.

— Идва на себе си — кимна Харпър на Мич. — Погрижи се за нея. Връщам се след минута.

— Разтревожих го — промълви Роз, когато синът й се отправи към стълбите. — Мразя да го тревожа.

— Е аз също се безпокоя за теб.

— Предполагам, че е неизбежно. Нямам нищо против малко бренди.

Щом влязоха в кухнята, Дейвид се втурна към тях с угрижено лице. Роз нехайно махна с ръка.

— Не съм пострадала, не съм болна и няма повод за безпокойство. Искам само малка доза бренди и сухи дрехи, които Харпър ще донесе. Имаш ли нещо против да се преоблека в твоята стая?

— Не. Седни. — Докато вървеше към шкафа, дръпна кърпата, пъхната в колана на джинсите му, и забърса брашното от ръцете си. — Кой я разплака?

Въпросът прозвуча по-скоро като обвинение, отправено към Мич, и той протегна ръце напред в своя защита.

— Аз бях в библиотеката, не помниш ли? Харпър я доведе така.

— Държа да изтъкна, че съм тук. Тъй като присъствам, мога да говоря сама от свое име. Благодаря, скъпи. — Повдигна чашата с бренди и спокойно отпи голяма глътка. — Никога не съм обичала това питие, но действа добре в подобни случаи. — Успя да се усмихне, когато Харпър влезе и й подаде блуза, джинси и вълнени чорапи. — Моят герой. Дайте ми само две минути и ще се опитам да ви обясня какво се случи.

Харпър изчака, докато тя влезе в стаята на Дейвид и вратата се затвори.

— Намерих я коленичила на пода в оранжерията за разсаждане. Плачеше. Направо… ридаеше. Тя почти никога не плаче. Малко се просълзява, когато някой й достави огромна радост или я обземе сантименталност, но когато е тъжна или страда… не го показва.

— Какво става с нея през последните няколко дни? — попита Мич и видя Харпър и Дейвид да се споглеждат. — Знаех, че има нещо. Избягва ме.

— Най-добре е сама да ти каже. Дейвид, трябва да пийнем чай, не мислиш ли?

— Ще го сложа. Извади онези бонбони „Нирвана“ с карамел от хладилника. Малко шоколад ще я накара да се почувства по-добре. Мич, би ли запалил камината? Днес не си направих труда.

Когато Роз отново влезе в кухнята, Дейвид правеше чай, Харпър отваряше кутия луксозни бонбони, а Мич разпалваше огън в малката камина.

— Защо досега не ми е хрумвало да се престоря на разстроена, щом така получавам безрезервното внимание на трима красиви мъже, готови да се грижат за мен? Преди да седнем, Мич, трябваше да ти кажа по-рано, че ще ти е нужен касетофонът.

— Ще го донеса.

Това й даде още малко време да възвърне хладнокръвието си почти напълно, преди всички да седнат заедно. Разказът й бе спокоен и последователен, въпреки че ръцете й отново изтръпнаха от студ. Стопли ги на чашата с чая и довърши описанието на преживяването си в оранжерията.

— Винаги съм изпитвал съчувствие към Невестата — започна Дейвид, — но сега се убеждавам, че е безсърдечна кучка.

— Не бих спорила по въпроса. — Роз си взе бонбон. — Но ми се струва, че тя искрено вярва във всичко това: че мъжете са лъжци, измамници и жалки нищожества. Иска и аз да повярвам, за да не бъда използвана и наранена отново.

— Мамо… — Харпър сведе поглед към чая си. — Нали не вярваш, че татко ти е изневерявал?

— Никога не бих го повярвала. Убедена съм, че ми е бил верен, скъпи. Без капка съмнение.