Нора Робъртс - Черна роза

— Доста ще трябва да се потрудиш.

— Важно е човек да обича работата си. Права си, пеенето престана.

Но те продължиха по коридора към детската стая.

— Все още е студено — отбеляза Роз. — Но и студът бързо изчезва.

Застана до креватчето и придърпа одеялцето под брадичката на спящото дете.

— Толкова кротко бебе — тихо каза тя. — Спи непробудно почти през цялата нощ. Никое от моите не беше така спокойно на тази възраст. Всичко е наред. Да тръгваме.

Излезе и остави вратата отворена. Бяха стигнали до площадката на стълбите, когато часовникът започна да бие.

— Полунощ ли е? — Роз погледна ръчния си часовник, за да се увери. — Не предполагах, че е толкова късно. Е, честита Нова година.

— Честита Нова година. — Мич хвана ръката й, преди да продължат по стъпалата, докосна бузата й и попита: — Имаш ли нещо против?

— Не.

Устните му погалиха нейните съвсем леко — като изтънчен кавалерски жест за отбелязване на празника. Откъм източното крило на къщата като изстрел отекна затръшване на врата.

Въпреки че сърцето й подскочи, гласът й остана спокоен, когато отбеляза:

— Явно тя не одобрява.

— Ядосана е. Е, щом ще се сърди, нека й дадем основателна причина.

Този път, без да пита, Мич плъзна ръка към тила й. И сега допирът на устните му не беше лек и изтънчен. В корема й се надигна прилив на топлина, когато целувката стана дълбока и страстна и тялото му се притисна към нейното. Усети как топлината нахлу в кръвта й като бърз, неудържим поток и в миг на лудост се понесе с него.

Вратата в източното крило се затръшваше отново и отново, а часовникът продължаваше да бие непрестанно след дванайсетте удара.

Бе очаквал вкусът й да бъде точно такъв — издаващ зрялост и сила, по-скоро тръпчив, отколкото сладък. Бе копнял да усети как тези устни се движат заедно с неговите, да почувства допира на стройното й тяло до своето. Сега, когато изживяваше това наяве, искаше то да продължи.

Но Роз се отдръпна назад, отвори широко очи и срещна погледа му.

— Е, вече я вбесихме.

— Това е само началото.

— Мисля, че с най-добре да… успокоим нещата за тази вечер. Трябва да вдигна съдовете от масата в гостната и да легна при Лили.

— Добре. Ще събера записките си и ще си тръгна.

В гостната Роз струпа съдовете на количката, докато той събираше нещата си.

— Наистина си трудна за разбиране жена, Розалинд.

— Сигурно е така.

— Знаеш, че бих искал да остана и да те отнеса до леглото.

— Да, зная. — Тя прикова поглед в него. — Не водя любовници… бих излъгала, ако кажа, че не водя любовници в спалнята си, но истината е, че не го правя прибързано или лекомислено. Ако се реша на тази стъпка с теб, ще бъде сериозно, Мичъл. Много сериозно. И двамата трябва да помислим.

— Никога ли не си се втурвала слепешком към пропастта, Роз?

— Правила съм го. Но винаги искам да съм сигурна, че ще се приземя на крака. Ако не проявявах интерес към теб, щях да ти го кажа откровено. Не обичам да разигравам мъжете. Вместо това ще споделя, че съм достатъчно впечатлена, за да си помисля. И да съжалявам, че вече не съм млада и безразсъдна и не действам импулсивно.

Телефонът звънна.

— Отново е Хейли. Трябва да се обадя, иначе ще изпадне в паника. Карай внимателно.

Отиде да вдигне слушалката и докато уверяваше Хейли, че детето й е добре, спи като ангелче и не е създавало никакви проблеми, входната врата се затвори зад гърба на Мич.

„Няма нищо лошо в малко сдържаност“, реши Мич. Тази жена бе загадка и тъй като една загадка не можеше да се тълкува ясно и категорично, най-добре беше човек просто да я приеме, вместо да си блъска главата, докато полудее.

Той също щеше да се опита да се държи сдържано и да насочи енергията си към разбулване на други мистерии, освен загадъчната Розалинд Харпър.

Предстоеше му доста ходене по мъките и ровене в книжа. С няколко часа работа на компютър щеше да свери рождените и сватбените дати от семейната Библия на рода Харпър. Вече бе направил родословното дърво, използвайки информация от интернет и съда.

Клиентите обичаха схемите. Освен това те бяха неговите инструменти, както и копията от семейни снимки и писма. Закрепваше всичко на голямо табло. В този случай — на две, в домашния си офис и в библиотеката на Харпър Хаус.

Портрети, стари снимки, писма, дневници и нахвърляни семейни рецепти — с всички тези вещи хората оживяваха. Когато си ги представяше живи, с всекидневните им занимания, навици, недостатъци и оплаквания, те означаваха за него повече, отколкото всеки проект или работа на света.