Нора Робъртс - Черна роза

— Значи се е страхувала от Амелия.

— Не, не. — Роз махна с ръка и захапа бисквита. — Харесваше й ролята на страдаща, крехка жертва. Не звучи никак ласкаво от устата на единственото й дете.

— Да кажем, че просто си откровена.

— Едно и също е. Друг път твърдеше, че моето раждане е съсипало здравето й. Понякога — че като дете е боледувала от пневмония. Едва ли има значение.

— Всъщност може да се окаже полезно. Всяко сведение, всяко лично наблюдение и спомен биха помогнали като част от общата картина. А баща ти?

— По-скоро се забавляваше от идеята за призрака и пазеше съкровени спомени за нея от детството си. Но се дразнеше и срамуваше, ако тя изплашеше някой гост. Баща ми беше много гостоприемен и изпитваше огромно неудобство, ако гостите ни са имали неприятно изживяване в къщата.

— Какви бяха неговите спомени?

— Нещата, които вече си чувал. Всички си спомнят почти едно и също. Приспивна песен, посещения в стаята на детето и майчинско присъствие до дванайсетата му година.

— Никакъв страх?

— Не, доколкото съм чувала от баща си. Но баба ми споменаваше, че като момче е имал кошмари. По един-два пъти в годината сънувал жена в бяло, с блеснали очи, и чувал писъците й в съзнанието си. Понякога се намирала в стаята му, понякога навън, както и самият той… в съня си.

— Това означава, че сънищата са още една обща нишка. Ти сънувала ли си я?

— Не, но…

— Какво?

— Мислех, че причината са тревогите ми. През седмиците преди сватбата ни с Джон имах странни сънища. За буря, притъмняло небе, гръмотевици и студен вятър. Яма в градината, подобна на гроб, а в нея — увехнали цветя. — Беше ужасно, но свърши, когато се омъжих. Скоро почти забравих.

— А от тогава?

— Не, никога. Баба ми я е виждала по-често от всички, поне доколкото другите си признаваха. В къщата, в градината, в детската стая на баща ми. Никога не ми е разказвала за страховити преживявания. Но може би не е искала да ме плаши. От всичките ми близки тя говореше за Амелия с най-дълбоко съчувствие. Но честно казано, това не бе честа тема за разговор. Просто я приемахме и не й обръщахме внимание.

— Тогава да поговорим за предците ти. — Мич извади очилата от джоба на ризата си, за да прочете записките си. — Най-отдавнашните й появи, за които си чувала лично, са били при баба ти, Елизабет Маккинън-Харпър.

— Не съвсем точно. Казваше ми, че дядо ми, нейният съпруг, е виждат Невестата като дете.

— Били са разкази, които тя е чувала, а не нейни преживявания. Като заговорихме за това, помниш ли някой да е споменават за срещи на поколението преди дядо ти с нея?

— А… тя казваше, че свекърва й, моята прабаба, отказвала да влиза в някои стаи.

— Кои стаи?

— Ами… трябва да помисля. Детската, която в онези дни се е намирала на третия етаж. Главната спалня. Явно се е изнесла оттам. Кухнята. Заявявала, че кракът й няма да стъпи в гаража за файтони. Съдейки по описанията на баба ми, не мисля, че е била симпатична жена. Всички предполагаха, че е виждала Невестата. Ако е имало по-ранни появи, не зная. Но е малко вероятно. Установихме, че е живяла около 1890-а.

— Предположение, основано само на кройката на роклята и прическата й — каза той, докато пишеше. — Не е убедително.

— Но определено звучи разумно и логично.

Мич вдигна поглед, усмихна й се и зад очилата очите му добиха замислен израз.

— Може би. Възможно е да сте прави, но искам да разполагам с малко повече информация, преди да го приема за факт. Какво е станало с твоите пралели, по-големите сестри на Реджиналд-младши?

— Не мога да кажа. Не съм познавала никоя от тях, не ги помня. Не са били близки нито с баба ми, нито с баща ми. Баба ми е опитвала да заздрави семейните връзки и баща ми да се сближи с техните деца като с братовчеди. Все още се чувам с някои от тях.

— Биха ли се съгласили да разговарят с мен?

— Не всички. А някои вече са покойници. Ще ти дам имената и номерата им.

— На всички живи — настоя Мич. — Мога да бъда убедителен. Пак ли? — промърмори, когато приспивната песен отново зазвуча от бебефона на отсрещната стена.

— Да. Искам да нагледам Лили.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб?

— Не. Ела. — Тръгнаха заедно нагоре по стълбите — Най-вероятно ще спре, преди да стигнем там. Така става обикновено.

— Между 1890-а и 1895-а е имало две дойки, три гувернантки, една помощник-икономка, дванайсет прислужници, лична камериерка и три готвачки. Издирих някой имена, но тъй като не е отбелязана възрастта, трябва да поровя доста архиви, за да отсея вероятностите. Ако и когато успея, ще се заема със смъртните актове и ще проследя произхода им.