Нора Робъртс - Черна роза

— И за това е необходима смелост.

— На първата сбирка бях изплашен до смърт. — Отново отхапа от сандвича си. — Седях на най-задния ред в сутерена под малката църква и треперех като дете.

— Голяма смелост.

— Издържах трезвен три месеца, десет дни и пет часа, но отново посегнах към бутилката. Следващото ми постижение беше единайсет месеца, два дни и петнайсет часа. Разбира се, тя не можеше да се върне при мен. Беше срещнала друг мъж, а и бях загубил доверието й. Използвах това като повод пак да се напия и през следващите два месеца отново затънах, но и отново изпълзях от дупката — Мич повдигна чашата си с кафе. — През март ще станат четиринайсет години оттогава. Пети март. Сара ми прости. Освен смела тя е и много великодушна жена, която заслужаваше нещо по-добро от това, което получаваше от мен. И Джош ми прости — и от четиринайсет години насам съм добър баща. Поне така мисля.

— Човек трябва да е смел и силен, за да се изправи срещу демоните си, да ги победи и да продължи да се среща с тях всеки ден. И много добър и мъдър, за да поеме вината върху своите плещи, вместо да я прехвърля на други, дори отчасти.

— Не съм герой само защото вече не пия, Роз. Но се радвам, че съм трезвен. Да можех да откажа и кафето.

— Ставаме двама.

— Е, след като продъних ушите ти с разказа си, ще те помоля да ми върнеш услугата и да ми дадеш първото интервю, когато свършим с вечерята.

— Добре. Ще записваш ли на аудиокасета?

— Отначало — да. После ще водя бележки.

— Тогава най-добре е да отидем в гостната, там е малко по-удобно.

— Дадено.

Роз нагледа Лили и отговори на първото обаждане на Хейли. Мич пренасяше всичко необходимо от библиотеката, а тя извади купата с пресни плодове — Дейвид се бе погрижил за всичко, — нарязаното сирене и бисквитите.

Докато буташе количката към гостната, Мич се промъкна зад нея.

— Дай на мен.

— Не, мога и сама. Но не е зле да запалиш камината. Ще бъде приятно. Вечерта е хладна, но, слава богу, ясна. Няма да се безпокоя, че пиленцата ми ще карат по хлъзгаво шосе към дома.

— Преди малко и аз си помислих същото за своето. Тревогите нямат край, нали?

— Никога.

Роз подреди храната и чашите, седна на дивана и инстинктивно опря крака на масичката. Изненадано погледна ходилата си. Знаеше за навика си, но не си го позволяваше пред гости. Загледа се в гърба на Мич, докато той слагаше подпалки, приклекнал пред камината.

Навярно това означаваше, че се чувства спокойна в негово присъствие. Не трябваше да гледа на него просто като на гост, щом му бе позволила да разкрие всички тайни на семейството й.

— Права си, приятно е да има огън.

Мич се върна, нагласи касетофона си, разтвори бележника си и се настани в другия край на дивана, обърнат с лице към нея.

— Искам да започнем от първия път, когато си видяла Амелия.

„Направо по същество“, отбеляза тя.

— Не зная дали си спомням точно първия път. Била съм твърде малка. Помня гласа й, песента й и успокояващото й присъствие. Ако не ме лъже паметта, отначало мислех… че е майка ми. Но тя не се числеше към майките, които бдят над децата си нощем, и не помня някога да ми е пяла. Спомням си, че тя… Амелия, дойде при мен няколко пъти, когато боледувах. Имах настинка, температура. Появите й бяха нещо, с което бях свикнала.

— Кой ти е разказвал за нея?

— Баща ми, баба ми. Повече баба ми, предполагам. Близките ми говореха за нея някак нехайно и неясно. Едновременно се гордеехме, че имаме призрак, и се срамувахме от това. Зависеше кой говори. Баща ми смяташе, че е една от невестите на семейство Харпър, а дядо ми твърдо вярваше, че е била слугиня или гостенка, жена, наранена по някакъв начин. Че е починала тук, но не е от рода ни.

— Споделяли ли са баща ти, баба ти и майка ти свои лични преживявания с нея?

— Майка ми получаваше пристъп на мигрена винаги, когато някой засегнеше тази тема.

Суховатият й той накара Мич да се усмихне, докато гледаше как си намазва бисквита с топено сирене.

— Имах възрастна леля, която се държеше по подобен начин. Твърдеше, че някой й е направил магия. Не можеше да не го спомене поне по веднъж на ден.

— Не мога да проумея защо някои хора изпитват удоволствие да занимават околните със здравословното си състояние. Майка ми не просто се оплакваше от своето, а го правеше като мрачно предвещание, нещо, към което имаше слабост. Предупреждаваше ме, че един ден ще наследя това бреме. Надявала се да не съсипе здравето ми както нейното.