Нора Робъртс - Черна роза

— Крадлива стара кучка! — промърмори Роз и веднага се отправи към бюрото. Когато завъртя ключа, затаи дъх пра вида на купчината тетрадки със стари кожени подвързии. — Това ще бъде ритник по кльощавия ти задник — заканя се тя, отвори раницата, която носеше на рамо, и внимателно пъхна дневниците.

За да се увери, че е взела всичките, отвори и другите чекмеджета, после претършува тоалетката, бюрото и скрина.

Макар и да осъзнаваше колко е глупаво, забърса всичко, което бе докоснала. Не изключваше мисълта Кларис да повика полицията и да твърди, че са влизали крадци. Накрая остави ключа на видно място върху бюрото.

— Стела я заведе долу — каза Хейли, когато Роз излезе от стаята — Беше толкова разтреперана, та ни се струваше, че ще припадне, ако не я изведем. Роз, горкото момиче има само един куфар. Всичко, което притежава, се побира в един куфар.

— Млада е. Има предостатъчно време, за да се сдобие с още вещи. Докосвали ли сте нещо тук?

— Не. Помислих си… нали се досещаш, отпечатъци.

— Умно момиче. Да вървим.

— Взе ли ги?

Роз потупа раницата.

— Дотук всичко върви като по вода. Нека Кларис види какво е някой да отмъкне вещи от дома й.

Едва когато настаниха Джейн в новия й апартамент и тръгнаха към дома, Роз забеляза, че Хейли е необичайно мълчалива.

— Не ми казвай, че изпитваш угризения, чувство за вина или нещо подобно.

— Какво? О, не! Тези дневници са твоя собственост. На твое място аз бих взела всичко, откраднато от Харпър Хаус. Замислих се за Джейн. Знам, че е по-млада от мен, но само с няколко години. А изглежда толкова… крехка и уплашена от всичко. Но днес прояви известна смелост.

— Не е имала това, което си имала ти — каза Роз. — Липсва й твоята решителност, разбира се, но другото е въпрос на късмет. Не е била отгледана от любящ баща като твоя, който да й осигури уютен дом и щастливо детство. Не се чувства силна и привлекателна, а ти знаеш, че си такава.

— Просто има нужда от нова прическа и по-хубави дрехи. Ще е забавно да я преобразим, нали, Стела?

— Успокой топката, момиче.

— Не, наистина. По-нататък, когато имаме време. Мислех си и как те гледаше, когато влязохме в новия й апартамент. Колко благодарна и изненадана беше, че си й занесла някои неща, Роз. Най-обикновени — диван, легло и храна за хладилника. Май никой досега не се е опитал да й помогне просто за да стори добро. Изпитвам съжаление и същевременно се радвам за нея. Изглеждаше поразена и сякаш щеше да заплаче.

— Да видим как ще се справи.

— Ти й даде шанс да се занимава с нещо. Както на мен и Стела.

— О, не започвай!

— Държа да го кажа. Всяка от нас се намираше на кръстопът, а ти ни подаде ръка и ни помогна да изберем вярната посока. Сега Джейн има свой дом и нова работа. Аз имам прекрасно дете и чудесен дом за него. А Стела се омъжва утре.

Хейли заподсмърча и Роз завъртя очи срещу огледалото за обратно виждане.

— Ето защо ти казах да не започваш, Хейли.

— Не мога. Толкова се радвам, че утре Стела ще се омъжи. Вие двете сте най-добрите ми приятелки в целия свят.

Стела подаде кърпички и на двете и запази една за себе си.

Имаше общо четиринадесет дневника — пет на баба й — Елизабет Харпър, и девет на прабаба й Беатрис. Всичките бяха плътно изписани от първата до последната страница.

Докато ги прелистваше, Роз забеляза и няколко скици, нарисувани от баба й. Обзе я умиление, когато ги разгледа.

Но не беше нужно Мич да й казва, че след като са се добрали до тях, им предстои досадната работа да ги прочетат и открият в тях нещо, свързано с Амелия.

— Няма дати. — Стела потърка очи и се отпусна на дивана в приемната. — Доколкото забелязвам от пръв поглед, Беатрис Харпър не е водила нов дневник за всяка година, а е изписвала една тетрадка докрай, независимо за колко време, и е започвала нова.

— Ще ги сортираме — каза Мич. — Ще си ги подредим и ще прочетем внимателно всяка от тях.

— Дано ми се падне най-пикантната част.

Дейвид се бе постарал да подреди масата като за малко следобедно парти и сега си взе бисквита.

— Ще изисквам редовно да ми докладвате какво сте открили, но утре ни предстои сватба. Стела, не бива да се преуморяваш. Не искам да се чувствам виновна, ако булката е с тъмни кръгове под очите. Кой ли може да е? — учуди се Роз, когато на вратата се позвъни. — Всички сме тук. Не, не ставай, Дейвид. Аз ще отворя.

Стана и Паркър заподскача след нея с лай, сякаш да й покаже, че може да разчита на него. Когато отвори, веждите й подскочиха. Усмихна се със стиснати устни.