Нора Робъртс - Черна роза

— Сега осъзнавам, че баща ми се интересуваше повече от настоящето, отколкото от миналото. А дядо ми почина, когато бях малка, и не си спомням да ми е разказвал семейни истории. Повечето неща научавах от баба си, която не бе Харпър по рождение, или от по-големите си братовчеди. Понякога се ровех в старите архиви и се заричах да отделя време, за да прочета подробности. Но все отлагах. — Отдръпна се от таблото. — Историята на рода и всички мои предци заслужават уважение, а доскоро не проявявах достатъчно.

— Съгласен съм с първата част, но не и с втората. Всичко в тази къща говори за дълбоко уважение към семейните ценности. Всъщност се опитвам да ти кажа, че не мога да ти помогна да разкриеш самоличността й. По всичко, до което се добрах, съдя, че Амелия е твоя прабаба. Но не е била част от семейството ти. Няма да попадна на името й в нито един документ. Не вярвам да е била и слугиня.

— Сигурно имаш причини.

— Вземам предвид времето, епохата и обществените норми. Ако е била слугиня, би било напълно възможно да забременее от член на семейството, но едва ли щяха да й позволят да живее в къщата по време на бременността си. Щяха да я изпратят надалеч, вероятно с финансова компенсация. Но според мен версията не е много правдоподобна.

Роз хвърли последен поглед към таблото и отново седна на стола си.

— Защо?

— Реджиналд е бил глава на семейството. Всички сведения, с които разполагам, издават, че е бил изключително горд и съвсем наясно с общественото си положение, безспорно доста високо. В политиката, бизнеса, светския живот. Честно казано, Роз не мога да си го представя в леглото с прислужница. Щеше да прояви повече предпазливост. Разбира се, виновникът може да е бил някой роднина, чичо, зет или братовчед. Но интуицията ми подсказва, че е бил по-тясно свързан с Амелия.

— Какво означава това?

— Любовница. Извънбрачна връзка с жена, която е задоволявала потребностите му. Държанка.

Последва дълго мълчание.

— Знаеш ли кое ми се струва най-интересно, Мичъл? Че по различни пътища и двамата стигнахме до един и същ извод. Ти прерови купища документи, за които само като си помисля, получавам главоболие. Телефонни обаждания търсене в компютърната мрежа, в съдебните архиви. Графики, скици и бог знае какво още. Докато се занимаваше с това, ме накара да видя семейството си така, както никога досега, да опозная хора, за които дори не бях чувала, но до голяма степен са предопределили съдбата ми. За да стигнем до верния отговор, ти елиминира десетки версии коя може да е била тази нещастна жена. Мислиш ли, че когато успеем, тя ще почива в мир?

— Не знам отговора на този въпрос. Защо си толкова тъжна? Сърцето ми се къса, когато те виждам тъжна.

— Не съм напълно сигурна. Може би заради нещо, което се случи днес — отвърна Роз и му разказа. — Толкова се страхувах. — Дълбоко си пое дъх. — Страхувах се и вечерта, когато тя ни затвори в стаята на децата, и когато с теб влязохме откъм терасата и ни посрещна с гневен изблик и хвърчащи предмети. Страхувах се и снощи във ваната, докато се борех под водата. Мислех, че не мога отново да изживея такъв страх. Но днес стоях, гледах как се приближава към мен през пустошта и мъглата и се вцепених. Виждах безумната ярост, изписана на лицето й. Изглеждаше сякаш нищо не ще я спре, дори смъртта. — Леко потръпна. — Знам как звучи, но мисля, че става нещо подобно. Лудостта й възпира смъртта й я държи тук като в капан.

— Този път не те ли докосна? Не те ли нарани?

Поклати глава.

— Не, дори когато яростта й достигна връхната си точка. Не можех да дишам, струваше ми се, че се давя в кал, но вероятно отчасти това се е дължало на паниката ми. Тя говореше за убийство, за кръв. Никога не съм чувала за убийство, извършено в тази къща, но започвам да се питам… господи, нима е възможно да е била убита? От човек от семейството ми?

— Говорела е като склонна към убийство — напомни й Мич, — а не като жертва.

— Така е, но не можеш да очакваш от една луда да поднася ясно всички факти. Каза, че съм нейна плът и кръв. Независимо дали е истина или не, тя го вярва. — Роз въздъхна дълбоко. — Както и ти.

Той стана, заобиколи бюрото и й подаде ръка да се изправи, след което я притегли в прегръдката си.

— А ти в какво вярваш?

„В утехата, която ми носиш“, помисли си Роз, отпуснала глава на рамото му. Можеше да намери утеха в един мъж, ако си позволи да я приеме.

— Има очите на баща ми. Едва днес видях това. Не бях го забелязала, навярно защото не го допусках. Нима е отнел детето й, Мич? Моят прадядо? Нима е бил способен на такава жестокост?