Нора Робъртс - Черна роза

Пое си дъх, съсредоточи се и съзнателно насочи мислите си в една посока: какво ще стане и как двете с Амелия ще се справят с положението.

Каза си „Щом животът си е мой и сама решавам как да го живея, защо да не поема още един риск? Защо да не приема в него мъж, който разпалва страстта ми и ми носи утеха, вълнува ме и ме забавлява?“

Мъжа, който бе преминал през лабиринта на скръбта, работата, дълга и гордостта й и бе достигнал сърцето й.

Мъжа, когото обичаше.

Можеше да живее и сама, но какво би доказала така? Че е уверена в себе си, независима, силна и способна. Знаеше това и винаги щеше да се смята за такава.

Но бе и смела.

Нима не трябваше смелост, за да слее живота си с този на друг човек, да споделя с него своите и неговите грижи и да правя компромиси? Изискваха се усилия, за да свикне да живее с мъж, да се буди сутрин, готова да се справя с всекидневните задължения и да приема изненади. Никога не се бе бояла от неща, изискващи усилия. Бракът на този етап от живота представляваше нещо различно. Нямаше да имат деца заедно. Но един ден щяха заедно да се грижат за внуците си. Нямаше да се превърнат в зрели хора заедно, но можеха да остареят заедно.

Можеха да бъдат щастливи.

Те винаги лъжат. Никога не са верни.

Роз стоеше на същото място, на малкото възвишение до горичката си. Но градинарския център го нямаше. Край нея се простираше безкрайна пустош, скована от зимен студ, над която стърчаха оголени дървета, брулени от леден вятър.

— Не всички мъже — възрази Роз. — Невинаги.

Познавала съм повече, отколкото ти.

Амелия вървеше през пустошта, ефирна като мъглата, която се стелеше сякаш плитко море над голата, черна земя. Бялата й рокля и босите й крака бяха мръсни. Косите й — заплетени, мазни и златисти, се спускаха край лице, което издаваше лудост.

Страхът връхлетя Роз като внезапно разразила се буря. Но здраво стъпи на земята. Щеше да устои.

Бе притъмняло. По небето се носеха плътни черни облаци, които скриваха синевата и добиваха грозен зеленикав оттенък.

— А аз съм живяла по-дълго от теб — изтъкна тя и въпреки че потръпна, когато Амелия се приближи, не отстъпи.

Но си научила толкова малко. Имаш всичко, от което се нуждаеш. Дом, деца, работа, която ти носи удовлетворение. За какво ти е мъж?

— Любовта е важна.

Прозвуча зловещ писклив смях и Роз настръхна.

Любовта е най-голямата лъжа. Той ще спи с теб, ще те използва, ще ти изневерява и ще те лъже. Ще ти причинява болка, докато се почувстваш изхабена и празна, докато повехнеш и погрознееш. Ще те погуби.

Под страха на Роз се прокрадна съжаление.

— Кой те е предал? Кой те е накарал да мислиш така?

Всички. Всички са еднакви. Те са мръсници, а наричат нас такива. Идваха при мен, за да начешат крастата си, докато съпругите им спят сами в брачното ложе.

— Принуждаваха ли те? Да не би някой…

После ти отнемат всичко. Той ми отне всичко мое!

Амелия заудря с юмруци по корема си и силата на гнева, скръбта и яростта тласна Роз две крачки назад.

Бурята се изсипваше от небето, изригваше от земята и образуваше вихрушки от мъгла в мръсния въздух. Нахлуваше в дробовете й, сякаш дишаше кал.

Чуваше безумни викове сред свистенето на вятъра.

Убий ги! Убий ги всичките в съня им. Накълцай ги на парчета, нека кръвта им да изтече до капка. Вземи обратно това, което ми отнеха. Проклети да са, всичките да отидат в ада!

— Те са мъртви. Отдавна са се превърнали в прах — опита се да изкрещи Роз, но думите едва се изтръгнаха от гърлото й. — Аз ли съм тази, която е останала?

Бурята спря така внезапно, както бе започнала, а Амелия изглеждаше спокойна, както когато пееше приспивни песни на децата. Тъжна и бледа в синята си рокля.

Ти си моя плът и кръв. — Протегна ръка и върху дланта й се открои малка червена локва. — От моята утроба, от моето сърце. Намери ме. Толкова дълго съм се лутала.

След миг Роз отново стоеше сама върху пролетната трева край гората си и пред погледа й се разкриваше всичко, което бе създала.

Залови се отново за работа, защото тя я успокояваше. Единственият начин да възвърне самообладанието си след случилото се край гората бе да върши нещо познато, нещо, с което ръцете й да се занимават, докато съзнанието й се опитва да прозре смисъла.

Не бързаше да сподели с някого, защото уединението й носеше спокойствие.

Следобед отдели няколко издънки и засади резници в силно наторена почва. Поля ги и им постави етикети.