Нора Робъртс - Черна роза

— Жалко, че пропуснах това. — Харпър стана, за да получи сутрешната си доза кофеин, и се върна на масата с кутия кока-кола. — Наистина.

— Някои се разбягали, а други се блъскали, за да наблюдават екшъна по-отблизо — продължи Мич. — Хвърляли маслини от мартинитата си, топки пастет от сьомга и какво ли не, преобръщали маси. Канели се да повикат полицията, но вътрешната охрана успяла да се справи.

— Къде беше ти? — озадачено попита Хейли.

— На терасата. Бъбрех си с Роз. Танцувах с Роз — поправи се той. — Гледахме суматохата през прозорците.

— Дълго ще се говори за това — заключи Роз. — Ако питате мен, всички си получиха заслуженото. Навярно умират от срам. Е, не зная за вас, но аз трябва да тръгвам за работа.

— Почакай, почакай. А Брайс? — Хейли набоде парченце омлет на вилицата си. — Не можеш да ни оставиш да се питаме какъв е краят.

— Не мога да кажа, но предполагам, че ще напусне Шелби Каунти с подвита опашка. Едва ли някога ще се върне.

— Това ли е? — попита Хейли. — А ти няма ли да… — Замълча и обърса лицето на Лили. — Е, добре че вече няма да се навърта тук.

Роз разроши косите на двете момчета, стана и целуна Лили по главичката.

— Днес следобед ще подам сигнал за измама в полицията и навярно ще повдигнат обвинение. Мич ще даде показания като свидетел, който чу всяка дума на Брайс. Предполагам, че ще разпитат и други хора, които са го чули да се хвали. Ще видим какво ще стане по-нататък.

— Още по-добре — усмихна се Хейли. — Много по-добре.

— Не раздавам нито юмруци, нито ритници, поне до сега не съм го правила. Но и не допускам дълго да ме разиграват.

Излезе доволна и дори спокойна, че денят започна със смях, а не с тревога.

Роз застана на малкото възвишение в края на горичката си и се загледа към засадените площи на градинарския център. Там грееха съчетания от нежна пролетна зеленина и ярко розови, екзотично сини, весело жълти и искрящо червени цветя.

Старите, посивели от времето дървени маси бяха обсипани с цветове в безброй касетки и саксии. Земята тържествуваше, покрита с багри, които сякаш изригваха от нея. Сградите изглеждаха свежи и приканващи, а в оранжериите цареше оживление. Навсякъде имаше сандъчета, изпълнени с цветове и форми, и висящи кошници, от които се спускаха зелени водопади.

Оттук Роз виждаше сектора с храсти и декоративни дръвчета и погледът й стигаше чак до съвършено оформените лехи.

Навсякъде имаше хора — персонал и клиенти, които обикаляха и разглеждаха. Червените колички се клатушкаха като малки товарни влакчета. Касетките потегляха по чакълените алеи към паркинга, където щяха да ги натоварят в коли и пикали.

Виждаше купчини пръст, струпана или опакована в чували, кули от плочки и безкрайни редици дървени греди.

„Бизнес“, помисли си тя, но съчетан с уютната атмосфера, която винаги се стремеше да създаде. Беседката вече беше обрасла с грамофончета, до шадравана стратегически бе поставена извита пейка, на един клон висеше яркочервена хранилка за птици, а на друг — камбанки, които звъняха от вятъра.

И тя беше част от това оживление, разбира се. Грижеше се за младите растения, които бе отгледала, допълваше каталозите. Въпреки че имаше изключителен управител като Стела, държеше да следи с очите си всеки миг от живота, който кипеше в градинарския център.

Но сега чувстваше нужда да подиша чист въздух след дългите часове в задушната оранжерия. И да се полюбува на изграденото с неуморен труд и рискове.

Днес небето беше лазурносиньо — като нарисувано върху стъкло, и всичко под него изглеждаше прекрасно. Всеки час през тези години, прекаран в усилена работа, тревоги и пресмятания, си струваше.

Фирмата й беше стабилна и процъфтяваща — като съвършената градина, която бе мечтала да създаде. Бизнес — да, на първо място бизнес, но и източник на удовлетворение, който отразяваше стила, идеите й и всичко, оставено й в наследство.

Ако някои го приемаха като нейно хоби — добре. Ако мнозина я смятаха за аристократка, която блести в кънтри клуба със златиста рокля и диаманти — отново добре. Нямаше нищо против да изпъква с блясъка си от време на време. Всъщност й харесваше.

Но дълбоката й същност, истинската Роз, стоеше тук — със стари джинси и избелял памучен пуловер, ожулени ботуши и скрити под бейзболна шапка коси.

Истинската Роз бе работеща жена, която трябваше да плаща сметки, да ръководи бизнеса си и да поддържа дома си. С това се гордееше, когато намираше време за гордост. Образът на Розалинд Харпър от кънтри клуба беше към името й. А всичко останало — животът й.