Нора Робъртс - Червена лилия

Хейли извърна глава и потърка нослето си в рамото му.

— Аз съм нещо като размножителна бомба, Дейвид. Какво ще правя сега, по дяволите?

— Това, което е най-добро за теб. Между другото сигурна ли си?

Хейли се надигна от стъпалото и извади лентичката от джоба си.

— Какво пише тук?

— Че пиленцето е кацнало. — Той леко повдигна брадичката й. — Как се чувстваш?

— Гади ми се и съм изплашена. Като пълна глупачка! Ползвахме предпазно средство, Дейвид. Не сме го правили като двама загорели тийнейджъри на задната седалка на стар шевролет. Сигурно съм свръхплодовита!

Той се засмя, а после отново притисна рамото й.

— Извинявай, знам, че за теб не е никак смешно. Но да се успокоим и да преценим положението. Влюбена си в Харпър, нали?

— Разбира се, но…

— И той е влюбен в теб.

— Да, но… О, Дейвид, връзката ни тъкмо започваше. Може би съм си представяла, че някой ден ще се случи. Но все още не сме кроили никакви планове за бъдещето. Дори не сме разговаряли.

— Това само ще ускори нещата, скъпа. Сега ще започнете да разговаряте.

— Нима има мъж на света, който не би се почувствал като уловен в капан, когато една жена дойде при него и му каже, че е бременна?

— А нима си успяла да заченеш сама?

— Това няма значение.

— Хейли! — Той придърпа очилата над носа й, за да я погледне в очите. — Има значение, и то голямо. С Лили си постъпила така, както си сметнала, че е най-добре и за теб, и за бащата, и за бебето. Правилно или не, господ знае, но лично аз одобрявам решението ти. Ала както и да е, проявила си смелост. Сега трябва да я проявиш отново и да направиш най-доброто за всички засегнати — да кажеш на Харпър.

— Не зная как. Прилошава ми при тази мисъл.

— Явно го подценяваш, въпреки че го обичаш.

— Напротив. Знам как ще постъпи и това е проблемът. — Отново се загледа в лентичката и онзи крещящ надпис, който отекваше в главата й. — Ще бъде до мен. Но откъде мога да съм сигурна, че го прави от любов, а не защото се чувства отговорен?

Дейвид се наведе и я целуна по челото.

— Просто ще си сигурна.

Всичко това звучеше чудесно — разумно, логично и зряло. Все пак не беше лесно да направи нещо, което не търпеше отлагане.

Искаше й се да изчака, да забрави за няколко дни. Дори да си представя, че проблемът може да изчезне, макар да бе егоистично и детинско от нейна страна.

Когато стигна до градинарския център, влезе незабелязано в една от тоалетните за персонала да направи теста повторно. Изпи половин литър вода почти на един дъх и остави струята да шурти в мивката за всеки случай. Понечи да стисне палци, но си каза, че няма смисъл от подобни глупости.

Прочете резултата с полупритворени очи.

Отново бе същият.

„Е, няма шега, няма измама. Бременна съм“. Този път нямаше да плаче и да проклина съдбата. Просто пъхна лентичката в джоба си, отвори вратата и се подготви за неизбежното — трябваше да каже на Харпър.

„Но защо да знае?“, помисли си тя. Можеше отново да опакова багажа си и да замине. Бебето бе нейно.

… Той беше богат и влиятелен. Щеше да й отнеме детето и да я захвърли. Да открадне сина й. За славата на великата фамилия Харпър щеше да я използва като кобила за разплод, а после да изтръгне живота, който е носила в себе си.

Нямаше права над това, което принадлежеше на нея. Никакви права над детето, което растеше в утробата й…

В този миг Стела я повика и тя се стресна като крадец, хванат на местопрестъплението.

Беше се озовала сред сенколюбивите растения, заобиколена от буйна зеленина.

Откога ли стоеше тук и в главата й се въртяха мисли, които не бяха нейни?

— Добре ли си?

— Малко съм замаяна. — Дълбоко си пое дъх. — Извинявай за закъснението.

— Няма проблем.

— Ще наваксам. Но се налага… Трябва да поговоря с Харпър, преди да започна работа.

— В оранжерията за присаждане е. Настоя да му се обадя, когато дойдеш. Хейли, искам да ми кажеш какво има.

— Първо ще поговоря с Харпър.

„Преди да загубя самообладание или разсъдъка си“, мислено добави тя. Забърза между масите с разсад, пресече асфалтираната алея и продължи покрай оранжериите. Забеляза, че бизнесът отново процъфтява след лятното затишие. Температурите бяха малко по-ниски и хората вече се замисляха какво да засадят наесен. Момчетата на Стела се готвеха да тръгнат на училище. Дните ставаха все по-кратки.

Животът продължаваше въпреки кризата, която изживяваше тя.

Поколеба се пред оранжерията, в която бе Харпър. Порази я фактът, че главата й, заета с толкова мисли преди няколко мига, сега беше като празна.