Нора Робъртс - Червена лилия

Мич остави страниците. Последва мълчание.

По бузите на Хейли се търкулнаха сълзи. Беше изслушала последната част от цитираното писмо с наведена глава. Сега я вдигна, а насълзените й очи се усмихнаха.

— Но аз се върнах.

— Хейли! — извика притеснено Харпър.

— Недей. — Мич пристъпи напред и му направи знак да млъкне. — Почакай!

— Върнах се — повтори Хейли, — за да взема своето.

— Но не си успяла да стигнеш до детето — каза Мич.

— Не съм успяла ли? Нима? — Хейли разпери ръце. — Нали съм тук? Нали го гледах и му пеех, докато заспи, нощ след нощ? А всички други, които се появиха след него? Те не успяха да се отърват от мен.

— Но вече не ти е достатъчно.

— Искам това, което ми принадлежи! Искам дължимото. Искам… — Очите й плъзнаха поглед из стаята. — Къде са те?

— Навън — отвърна Роз. — Играят си.

— Обичам децата — замечтано каза Хейли. — Кой би предположил? Тези капризни, себични създания. Но изглеждат толкова сладки и невинни, когато спят. Най-много ми харесват, когато спят. Щях да покажа света на моя Джеймс. Целия свят. И той никога нямаше да ме изостави. Нима мислите, че искам съжалението й? — извика тя, внезапно обзета от гняв. — На една чистачка? Слугиня! Нима си въобразявате, че очаквам съчувствие от нея? Да върви по дяволите, както и всички останали! Трябваше да ги убия, докато спят.

— Защо не го направи?

Изведнъж тя вдигна очи и прикова поглед в Харпър.

— Има и други начини за отмъщение. Той беше красавец. Много приличаш на него.

— Приликата не е случайна. Аз съм твой наследник, правнук на сина ти.

Очите й се премрежиха, а пръстите й се впиха в панталона й.

— Джеймс? Моят Джеймс? Гледах те. Сладко бебе. Хубаво момченце. Идвах при теб.

— Помня. Какво искаш?

— Намери ме! Загубена съм.

— Какво се е случило с теб?

— Ти знаеш! Ти го направи. Затова над теб тегне проклятие. Изрекох го миг преди да издъхна. Ще получа своето. — Главата на Хейли клюмна назад, ръцете й притиснаха корема й и цялото й тяло затрепери. — Господи! — Шумно въздъхна. — Беше разтърсващо.

Харпър сграбчи китките й и застана на колене пред нея.

— Хейли!

— Да. — Погледът й бе замъглен, а лицето — бледо като восък. — Може ли малко вода?

Повдигна ръцете й и ги притисна към лицето си.

— Не можеш да продължаваш така.

— Разбира се. Беше бясна. Благодаря — каза тя на Дейвид, когато й подаде чаша вода. Пресуши я на един дъх, сякаш изгаряше от жажда. — После стана тъжна, а накрая отново се ядоса… Писмото стигна до нея. Е, чрез мен. — Тя се обърна към Мич: — Изпитах съчувствие и към нея, и към домашната помощница. Видях всичко, както когато човек чете книга: обстановката, къщата, хората… Представих си какво бих чувствала, ако някой ми отнеме Лили и не мога да си я върна. Първото, което ми се прииска да сторя, бе да затрия онази кучка Беатрис. Мисля, че докато в главата ми се въртяха гневни мисли, тя просто се промъкна. — Хейли здраво се вкопчи в ръката на Харпър. — Има объркани представи за теб. Цялото й съзнание е изопачено, но когато си те спомня като бебе или малко момче, изпитва обич, защото си нейна кръв. Но и негова. Освен това приличаш на него, поне донякъде. Така ми се струва. Когато се вселява в мен, нищо не е напълно ясно.

— Ти си по-силна от нея — увери я Харпър.

— Определено доста по-разумна.

— Справи се страхотно. — Мич остави касетофона. — Бих казал, че днес ти се събра твърде много.

— Беше напрегнат ден. — Успя да се усмихне на всички в стаята. — Изплаших ли ви?

— Меко казано. Слушай, защо не се качиш горе да си починеш? — предложи Стела. — Лоугън ще излезе да нагледа децата. Какво мислиш?

— Разбира се. — Харпър се приближи към Хейли и погали косите й. — Да вървим, скъпа. Ще се отпуснеш.

Той се изправи и й подаде ръка.

— Не знам какво бих правила без вас, приятели — отрони Хейли.

Роз изчака, докато двамата излязоха от стаята.

— Това изцежда силите й. Никога не съм я виждала толкова унила. Обикновено кипи от енергия. По дяволите, уморявам се само като я гледам!

— Трябва скоро да доведем тази история докрай! — рече Лоугън, преди да излезе.

— Какво можем да направим? — Стела тръсна ръце. — Струва ми се, че не е достатъчно да я държим под око и да чакаме. Не знам за вас, но аз цялата се разтреперих, докато гледах какво става с Хейли.

— Мога да отида в Бостън и да помогна на Вероника с преглеждането на писмата — предложи Мич. — Но точно сега не се осмелявам да ви оставя.