Нора Робъртс - Червена лилия

— Знаела е, че става нещо нередно — прекъсна го Хейли. — Извинявайте. — Тя огледа всички в стаята. — Не го казва, но си личи, ако човек чете между редовете.

— Тя също е била привързана към детето — рече замислено Стела. — Била е загрижена за него. И това е очевидно. Продължавай, Мич.

— По-нататък пише: „Когато ти съобщих за раждането на бебето, не споменах, че в месеците преди това нямаше никакви признаци госпожа Харпър да е бременна. Държането и външността й бяха непроменени. Всички, които работим в къщата, научаваме подробности за живота на обитателите й, това е неизбежно. Нямаше никаква подготовка за появата на дете. Никакви разговори за бавачки или бебешки дрешки, никакви посещения на лекаря при госпожа Харпър. Бебето просто се появи една сутрин, сякаш щъркелът го е донесъл. Дочух някои клюки сред прислугата, но не допуснах да продължат — поне в мое присъствие. Нямаме право да се бъркаме в тези неща. Все пак, Люси, тя така страни от детето, че сърцето ми се къса. Затова неведнъж съм се питала какво става. Не може да има съмнение за бащинството, защото бебето е одрало кожата на господин Харпър. Но коя е майка му — това е друг въпрос, поне според мен“.

— Значи са знаели. — Харпър се обърна към майка си: — Тази Хейвърс е знаела, както и останалите от прислугата, но не са могли да направят нищо.

— А какво да сторят? — попита Хейли с пресипнал от вълнение глас. — Били са просто слуги. Дори ако бяха вдигнали шум, кой би ги чул? Щяха да загубят работата си, а тук нищо не би се променило.

— Права си. — Мич отпи глътка минерална вода. — Били са безсилни. Написала е още нещо. — Остави чашата си и обърна на следващата страница. — „По-рано днес в Харпър Хаус дойде една жена. Беше страшно бледа и слаба, а в очите й, Люси, имаше не просто отчаяние, а някаква лудост. Данби…“. Това е икономът по онова време — обясни Мич. — „Данби я взе за беднячка, търсеща работа, но тя се втурна в къщата през входната врата като подивяла. Твърдеше, че е дошла за своето бебе. За сина си Джеймс. Каза, че го чува как плаче за нея. Но дори ако детето бе заплакало, долу никой не би го чул, защото беше в детската стая на горния етаж. Не можах да я спра и да я отпратя, защото тя побягна нагоре по стълбите, викайки сина си. Не знаех какво да направя, но се появи господарката и ме помоли да я заведа във всекидневната горе. Бедното създание трепереше, докато вървеше с мен. Господарката не ми позволи да занеса напитки. Не биваше да правя онова, което направих после, а и никога не съм го вършила през всичките години на работата си като домашна помощница. Подслушах през ключалката“.

— Наистина е дошла тук. — В гласа на Стела потрепна жалостива нотка, когато тя сложи ръка на рамото на Хейли. — Дошла е за детето си, горката Амелия!

— „Чух жестоките неща, които господарката наговори на онази нещастна жена“ — продължи да чете Мич. — „Чух студените й думи за детето. Каза, че желае смъртта му, Люси. И прокле отчаяната майка, която се представи с името Амелия Конър и поиска да й върнат момченцето. Беше отпратена със заплахи. Сега знам, че господарят се е сдобил с желания наследник, възползвайки се от лекия нрав на тази жена, и е отнел детето й, за да го натрапи на законната си съпруга, която трябва да го отгледа като свой син. Разбрах, че докторът и акушерката, изродили бебето, са казали на бедната жена, че детето й е мъртвородено. Зная, че господин Харпър е хладнокръвен както в бизнеса, така и в личните си дела. Не съм виждала прояви на привързаност нито между него и съпругата му, нито към дъщерите му. Все пак не предполагах, че е способен на такова чудовищно деяние. И не мога да повярвам, че господарката е станала негова съучастница. Госпожица Конър — с провисналата си сива рокля и блуждаещ поглед — бе прогонена и заплашена с полицията, в случай че дойде отново или повтори пред някого думите, които бяха изречени в онази стая. Изпълних дълга си, Люси, и я придружих до вратата. Гледах как файтонът й отпътува. Оттогава не преставам да се терзая. Чувствам, че трябва да й помогна, но какво мога да сторя? Нима не е мой християнски дълг да предложа подкрепа или поне утеха на тази жена? От друга страна, дългът ми към моите работодатели — хората, които ми дават покрив над главата, храна и достатъчно пари, за да бъда независима — изисква да си мълча. Да си знам мястото. Ще се моля да ме осени прозрение как е правилно да постъпя. Ще се моля за младата жена, която дойде за рожбата си, а беше отпратена“.