Нора Робъртс - Водопад в пустинята

После видя ръката й, само ръката й, почти затрупана под купчина камъни. Със сила, породена от отчаянието, започва да ги разчиства, докато огънят бушуваше около него, ревеше, бълваше и поглъщаше всичко. Отново и отново викаше името й. Вече не знаеше къде се намира, знаеше само, че трябва да стигне до нея.

Абра бе в кръв. През водовъртежа в съзнанието си дори не можа да оформи молитва да е жива. Когато я вдигна на ръце, тялото й му се стори безтегловно. За момент, само за момент дотолкова изгуби самообладание, че седна и я залюля. Бавно, разяждан от ужас, започна да я тегли навън.

Зад тях бе ад от непоносима горещина и неописуема стихия. Бе въпрос на минути, може би само на секунди, преди това, което още се крепеше, да се стовари и да ги погребе и двамата. Затова Коуди се молеше, отчаяно и несвързано, докато ризата му започна да дими.

Бе на десет крачки от сградата, когато осъзна, че вече бяха навън. Земята около тях бе покрита със стомана, стъкло и още тлеещи дърва. Всяко вдишване изгаряше дробовете му, но той с мъка се изправи на крака, понесъл Абра, и успя да направи още пет крачки, преди да падне заедно с нея.

Смътно, като през дълъг тесен тунел, чу първите сирени.

Имаше толкова много кръв. Косите й бяха сплъстени от кръв, а единият ръкав на ризата й бе просмукан. Продължаваше да я вика, докато изтриваше от лицето й саждите и кръвта.

Когато посегна да напипа пулса на гърлото й, ръката му трепереше. Така и не чу последните разрушителни гърмежи. Ала усети слабото прекъсващо биене на сърцето й.

— Трябва да се погрижа за вас, господин Джонсън.

— Това може да почака. — Паниката се бе превърнала в разяждащ смъртен страх. — Кажете ми за Абра. Къде я отнесохте?

— Госпожица Уилсън е в най-добри ръце. — Лекарят бе млад, с очила с телени рамки и рошава тъмна коса. От една седмица бе нощна смяна в бързата помощ и копнееше за осемчасов сън. — Ако изгубите още кръв, ще загубите съзнание и ще ни спестите много неприятности.

Коуди го вдигна за реверите на сакото и го блъсна в стената.

— Кажете ми къде е.

— Господин Джонсън?

Той чу гласа зад себе си и не му обърна внимание, защото гледаше лекаря право в очите.

— Кажете ми къде е или ще ви пусна кръв.

Лекарят помисли дали да не извика охраната, после се отказа.

— Подготвят я за операция. Не знам подробности за състоянието й, но доктор Бост води хирургическия екип, а той е най-добрият.

Коуди бавно го пусна на пода, ала продължи да стиска реверите му.

— Искам да я видя.

— Можете отново да ме блъснете в стената — заяви младият лекар, макар искрено да се надяваше да не се стигне дотам, — но няма да можете да я видите. Трябва да й се направи операция. И двамата имате късмет, че сте живи. Ние само се опитваме да направим така, че това да не се промени.

— Тя е жива. — Страхът изгаряше гърлото му повече от дима.

— Жива е. — Лекарят предпазливо посегна да махне ръцете му. — Дайте да се погрижа за вас. Щом я изкарат от операционната, ще ви се обадя.

Коуди погледна към ръцете си. Кръвта вече се просмукваше през превръзката, която му бе направил лекарят от линейката.

— Извинявайте.

— Да не говорим за това. Доколкото разбрах от колегите, доста сте преживели. Имате дупка на главата си, господин Джонсън. — Лекарят се усмихна, надявайки се на чара си. — Ще ви я зашия.

— Извинете ме. — Мъжът, който се бе обадил преди малко, пристъпи напред и показа полицейската си значка. — Лейтенант Асаро. Бих искал да говоря с вас, господин Джонсън.

— Сега ли искате да говорите с него, докато още губи кръв? — Лекарят, който бе възвърнал самообладанието си, дръпна една завеса и посочи към превързочната. — Или бихте желали да изчакате, докато го закърпя?

Асаро забеляза един стол до кушетката.

— Имате ли нещо против?

— Не. — Коуди седна на кушетката и смъкна каквото бе останало от ризата му. И гърдите, и гърбът му бяха обгорели и изподрани. Асаро трепна.

— Бих казал, че едва ви се е разминало.

Коуди не отговори. Лекарят започна да почиства раната на главата му.

— Имате ли нещо против да ми кажете какво правехте вие с госпожица Уилсън там по изгрев слънце?

— Оглеждахме. — Коуди рязко пое дъх от щипането на антисептичния разтвор. От няколко стаи по-нататък се чу силен пронизителен писък. — Тя е инженерът на строежа. Аз съм архитектът.

— Дотолкова и аз бях разбрал. — Асаро отвори бележника си. — Не ви ли се струва, че през седмицата достатъчно гледате този строеж?