Нора Робъртс - Водопад в пустинята

Той я целуна, без да бърза.

— Това не е нищо ново, Червенокоске.

— Продължавай по този начин, и няма да ти кажа какво всъщност мисля.

— Няма начин. Ти винаги ми казваш какво мислиш, независимо дали искам да го чуя, или не.

— Този път ще искаш. Може дори да заподскачаш от радост.

— Търпение нямам.

Тя се отдръпна, пъхна ръце в джобовете си и направи бавен кръг.

— Чудесно е.

— Моля? — С едва забележима усмивка Коуди я хвана за рамото. — Трябва да е от безсънието, Уилсън. Ти си се побъркала.

— Не се шегувам. — Абра се отскубна от ръката му и отново се обърна към него. — Не ти го казвам, за да те накарам да се чувстваш по-добре… Нито по-зле, ако така ще си говорим. Казвам ти го, защото беше време да ти го кажа. През последните няколко седмици успях да видя какво си си представял тук, какво си искал да кажеш, как си искал да го кажеш. Красиво е, Коуди, и може да звучи прекалено помпозно, обаче е величествено. Когато бъде завършено, а то един ден ще бъде завършено, това ще бъде произведение на изкуството, каквито са само най красивите постройки.

Той я гледаше, докато слънцето надзърташе иззад билото на планината и започваше постепенно да се развиделява.

— Знам, че би трябвало да заподскачам от радост, но ми се струва, че просто не мога.

— Можеш да се гордееш с това. — Тя опря ръце на раменете му. — Аз се гордея с него. И с теб.

— Абра… — Коуди я погали леко по бузата. — Думи нямам.

— Иска ми се да мисля, че когато дойде време отново да се строи, аз ще участвам в това. — Тя наклони глава и се усмихна. — Не че не би трябвало да се направят някои промени.

Той се разсмя и я привлече към себе си. Бе имал нужда от това.

— Така си и знаех.

— Дребни промени — продължи Абра. — Разумни.

— Естествено.

— Ще ги обсъдим. — Захапа го за ухото. — Професионално.

— Непременно. Обаче аз няма да променя нищо.

— Коуди…

— Не съм ти казвал, че ти си една от най-добрите. — Сега бе неин ред да се изненада. — Доколкото може да бъде добър един инженер.

— Много благодаря. — Тя се отдръпна. — Вече се чувствам по-добре. А ти?

— Да, и аз се чувствам по-добре. — Той прокара пръст по бузата й. — Благодаря.

— Тогава да поогледаме. Нали за това сме дошли.

Ръка за ръка тръгнаха към основната сграда.

— Разследването ще бъде тежко — започна Коуди. Сега му бе по-лесно да говори за това. — Може да обърка плановете ти да започнеш собствен бизнес. Поне за известно време.

— Знам. Предполагам, че се опитвам да не мисля за това. Не още.

— Сега зад теб е Барлоу. И „Пауъл и Джонсън“.

Абра се усмихна и мина през вратата, която той отвори.

— Знам. Така и не те попитах какво каза Нейтън.

— Каза, че пристига с първия възможен самолет. — Коуди спря на прага и се огледа.

Стените бяха издигнати, измазани и шпакловани. Имаше преобърнати празни кофи, върху някои от тях подпрени дъски, за да се направят импровизирани пейки. Асансьорите, които бяха създавали толкова неприятности на Абра, бяха на партерния етаж. Скелетата за извитите стълби бяха на местата си, прозорците обезопасени. Нямаше бръмчене и вой на инструменти, само тишина, отекваща от изровения под до ярко оцветения купол.

Докато стояха там, Абра знаеше как се чувства той, дори какво мисли, защото самата тя изпитваше все по-силно чувство на гняв и безсилие.

— Боли, нали?

— Да. — Ала Коуди бе дошъл да го преодолее. Минута след минута ставаше все по-леко. — Ще мине, но трябва да ти кажа, че не искам да гледам как го разрушават.

— Аз също. — Абра направи няколко крачки и остави чантата си върху едно магаре за рязане на дърва. Наистина болеше. Може би щеше да им помогне, ако погледнеха отвъд непосредственото бъдеще към по-далечното. — Знаеш ли, винаги съм искала да дойда на такова място като клиент. — Обърна се с усмивка, защото знаеше, че и двамата имат нужда от нея. — Ще ти направя едно предложение, Джонсън. Когато е завършено и проклетите ти водопади потекат, ще те черпя една събота и неделя.

— Има един курорт, който проектирах в Тампа. Той вече е отворен.

Тя вдигна вежди:

— Има ли водопади?

— Лагуна, в средата на фоайето.

— Представям си. Тук е много тъмно, почти нищо не се вижда.

— В колата имам фенерче. — Коуди се залюля на пети. — Искам да погледна по-добре, да се уверя, че който и да е идвал тук, не си е пъхал носа не където трябва.

— Добре. — Абра се прозя широко. — Мога да спя утре.

— Веднага се връщам.

Той излезе и тя се обърна навътре. Бе загуба, ужасна загуба, мислеше си, ала не бе за нищо. Без този строеж можеше никога да не го срещне. Казват, че не ти липсва това, което никога не си имал, но когато помислеше за Коуди, бе сигурна, че това не е вярно. В живота й винаги щеше да има една празнина. Можеше и да не знае защо, ала щеше да я чувства.