Нора Робъртс - Водопад в пустинята

— Искаш да работиш самостоятелно, или просто искаш промяна?

Абра за момент се замисли, после тръсна глава:

— Предполагам, и двете. Задължена съм на Торнуей. Торнуей старши — уточни тя. — Той ми даде шанс, позволи ми да се докажа. През последната година нещата се промениха. Не знаех… Никога не съм предполагала, че Тим се е забъркал в нещо такова, ала никога не ми е харесвало как движи той нещата. — Очите й се насочиха към изток, където небето точно започваше да просветлява. — Той винаги е гледал повече счетоводните книги, отколкото цялостния проект, повече платежните ведомости, отколкото хората, които заработват заплатите си. Никой не се заема с бизнес, ако няма намерение да прави пари, но когато това е единствената ти цел…

— Когато това е единствената ти цел, накрая се озоваваш в ситуация като тази, в която сме сега.

Още не мога да го повярвам. Мислех, че го познавам, ала това… Коуди, как може човек да рискува всичко, всичко, което е получил, за да достави удоволствие на една жена?

— Бих казал, че той я обича, очевидно повече, отколкото би трябвало.

— Може би и тя го обича. Може би всичките бижута, коли и пътешествия нямат значение.

Коуди прокара пръст по врата й.

— Имат значение, Червенокоске. При жена като нея те винаги имат значение. Мога да се обзаложа, че когато цялата тази буря се разрази, Марси Торнуей ще се спаси с бягство.

— Това е жестоко. Все пак тя му е съпруга.

— Помниш ли вечерта на приема? Тя и тогава му беше съпруга, обаче ме покани да… Да кажем, покани ме да прекарам един следобед с нея.

— О… — Каквото и съчувствие да бе изпитвала към Марси Торнуей, то се стопи. — Ти отказа ли й?

— Не беше трудно да й откажа. Освен това си имах други проблеми. Във всеки случай, не мисля, че можем да стоварим цялата каша върху главата на Марси. Може би самият Тим през цялото време е получавал прекалено много. Изглежда, че е преследвал успеха не по най-подходящия начин.

— Той спомена нещо, че дължи пари не на когото трябва — спомни си Абра.

— Няма да е първият бизнесмен, който има връзка с организираната престъпност. Няма да е и първият, който ще изгуби заради тази причина. Какво е това? — Когато се приближиха към отбивката за строежа, Коуди забеляза още една кола. Поколеба се на кръстопътя, после зави надясно и ускори.

— Не знам. — Тя се намръщи към отдалечаващите се габарити. — Вероятно деца. Често строежите се превръщат в място за любов.

— Може би, ала е малко късно за хлапета да се натискат извън града. — Коуди забави, за да вземе завоя.

— Е, и без това сме дошли да огледаме. Ако са вандали, скоро ще открием.

Той паркира до един камион. Двамата мълчаливо излязоха от двете страни на колата и спряха. Основната сграда, със своите куполи и спирали, бе скрита в предутринната сянка. Като скулптура тя се извисяваше от скалата. Вътрешността още бе недовършена, но Абра сега я видя, както я бе видял Коуди.

В тази много неясна светлина изглеждаше по-въображаема и в същото време по-солидна, отколкото по-рано. Не се сливаше със скалите и пясъка, не им и хармонизираше. По-скоро им противостоеше, като символ на човешката изобретателност.

Отстрани, още несвързан с очертаните с цветни лехи алеи, бе здравният център. Като замък, той се издигаше от алчната гладна почва и арките и извивките му добавяха красота и предизвикателство към непреклонната сила на пейзажа. Ранната утринна светлина позлатяваше източните стени.

Те стояха, хванати за ръце, и гледаха това, което заедно бяха създали.

— Това ще трябва да се събори — промълви Коуди. — Цялото или поне по-голямата част от него.

— Това не означава, че не може да бъде построено отново. Ние можем отново да го построим.

— Може би. — Той обви ръка около раменете й. Слънцето още не бе изгряло и във въздуха се долавяше ясната студенина на пустинната нощ. — Няма да бъде бързо и няма да бъде лесно.

— Няма нужда да бъде. — Тя сега разбираше, както никога преди, колко много от себе си бе вложил Коуди.

Това не бяха просто стени, просто колони и подпори. Това бе неговото въображение, неговият принос и, макар че само човек, който строеше, можеше да го разбере, неговото сърце. Обърна се и обви ръце около него. — Мисля, че е време да ти кажа истината.

Той целуна косите й и ароматът им бе топъл, слънчев, макар че въздухът бе натежал от студена роса.

— За кое?

— За това място. — Абра наклони глава, ала не се усмихна. Коуди видя, че очите й бяха сиви, като светлината на изток. — Ти беше прав, а аз не бях.