Нора Робъртс - Водопад в пустинята

— И няма нужда да питам дали я обичаш.

— Дори не съм й казал. — Коуди опря чело на стъклото, защото се изкушаваше да забие юмрук в него. — Все не беше подходящият момент или подходящото място. Джак, когато я измъкнах… — Трябваше му още една минута, за да се насили да го каже на глас. — Когато я измъкнах, мислех, че е мъртва.

— Но не е била. Не е. — Джаки нежно сложи ръка на китката му. — Знам, че оптимизмът ми понякога е дразнещ, ала не вярвам, че ще я изгубиш. Когато се оправи, ще се ожените ли?

— Да. Тя и това не знае. Ще трябва да я убедя.

— Ти умееш да убеждаваш. — Джаки го докосна по бузата, после обърна главата му да се вгледа в лицето му. Бе мъртвешки бледо и изранено, а очите му бяха още подпухнали и зачервени от дима. — Изглеждаш ужасно. Колко шева имаш?

— Не съм ги броил.

Тя завъртя ръцете му и едва се сдържа да не потрепери.

— Дадоха ли ти нещо обезболяващо?

— Някаква рецепта! — Той разсеяно докосна джоба си.

— Която не си изпълнил. — Това поне бе нещо, което можеше да направи, реши Джаки и измъкна рецептата от джоба му. — Сега ще отида да я изпълня, а като се върна, ти ще изпиеш каквото ти донеса.

— Не искам да…

— Не искаш да си имаш разправии с мен. — Тя го целуна по бузата и излезе.

Коуди изпи лекарствата, за да я успокои, после изпи цяла кафеварка кафе, за да преодолее замайването. Мина още един час, после още един. Болката стихна до тъпо пулсиране, а страхът се изостри.

Позна лекаря, бе същият, който бе оперирал Мендес. Бост влезе в чакалнята, обходи с поглед свитите по фотьойлите и кушетките хора и се приближи към Джеси.

— Вие ли сте госпожа Барлоу, майката на госпожица Уилсън?

— Да. — Джеси искаше да стане, ала краката не я държаха. Вместо това хвана ръцете на съпруга си и на Коуди. — Моля ви, кажете ми.

— Дъщеря ви излезе от операция. Още не е дошла в съзнание и е изгубила доста кръв. Успяхме да спрем кръвоизливите. Има няколко счупени ребра, но за щастие дробовете й не са пострадали. Ръката й е счупена на две места и има тънка фрактура под дясното коляно.

Джеси глупаво си спомни как бе целувала одраскани лакти и колене, за да спрат да болят.

— Но ще минат?

— Да. Ще направим серия от рентгенови снимки и скенер.

— Мозъчна травма? — Коуди усети как кръвта му изстива. — Да не би да казвате, че има мозъчна травма?

— Главата й е жестоко ударена. Тези изследвания са стандартни. Знам, че звучат страшно, ала са най-добрата защита срещу всякакви други наранявания, които може да има.

— Кога ще имате резултатите? — попита Джеси.

— Ще направим изследванията днес следобед. Те ще отнемат два часа.

— Искам да я видя. — Коуди се изправи и хвърли на Джеси един бърз извинителен поглед. — Трябва да я видя.

— Знам.

— Няма да е будна — обясни лекарят. — И ще трябва да сте кратък.

— Само ми дайте да я видя.

Не бе сигурен кое бе по-лошо — всичките тези часове, докато чакаше и се чудеше, или когато я видя да лежи толкова неподвижна, толкова бледа, с кървавите рани по бузите и с тръбите, свързващи я с редицата безлични машини.

Хвана ръката й, беше толкова студена. Ала усети пърхащия в китката й пулс, повтарян от мониторите до леглото й.

Тук нямаше уединение. Това не би й харесало, помисли той. Само една стъклена стена я отделяше от безшумното движение на сестри и техници. Бяха й сложили нощница, нещо бяло с избелели сини цветя. Не можеше да понесе мисълта, че десетки други я бяха носили преди нея.

Бе толкова бледа.

Съзнанието му продължаваше да се връща към това, макар да се опитваше да се съсредоточи върху други, незначителни неща. Избелялата нощница, пиукането на мониторите, скърцането на гумени подметки върху плочките зад стъклото.

Къде бе тя, чудеше се Коуди, докато седеше и държеше ръката й през страничните пречки на леглото. Не искаше да се отдалечава толкова. Не знаеше какво да каже, за да я доведе по-близо.

— Няма да ми позволят да остана тук, Червенокоске, но ще се навъртам в чакалнята, докато се събудиш. Гледай да е по-скоро. — Разсеяно разтърка гърдите си, в които сякаш бе заседнал камък. — Добре се справи. Искат да направят още няколко изследвания, ала те няма да са кой знае колко. Имаш гадна цицина на главата, това е всичко. — Моля те, Господи, нека това да е всичко! Отново замълча, докато броеше монотонното писукане на мониторите. — Мислех си, че можем да направим това пътуване на изток, като излезеш оттук. Ти можеш да се печеш на слънце и да ми натякваш за точките на напрежение. — Пръстите му неволно се стегнаха около нейните. — За Бога, Абра, не ме изоставяй.