Нора Робъртс - Водопад в пустинята

Къде бе той?

Струваше й се, бе почти сигурна, че е бил с нея. Беше ли говорила с него, или това също бе сън? Струваше й се, че бе отворила очи и го бе видяла да седи до нея. На главата му имаше превръзка, а лицето му бе изпито и бледо. Не бяха ли говорили? Лекарствата замъгляваха съзнанието й. Тя се опитваше да си спомни и се чувстваше объркана.

Джеси. Майка й също бе идвала и плачеше.

После непознати лица. Те се взираха в нея, светеха в очите й и й задаваха глупави въпроси. Дали си знаеше името? Разбира се, че си знаеше името. Тя бе Абра Уилсън и искаше да знае какво се бе случило с нея.

Може би бе умряла.

Бе загубила представа за времето, ала Коуди също. Бе прекарал до нея всяка минута, която му разрешаваха, и още за колкото можеше да се пребори. Бавно бяха минали два дни. Тя идваше в съзнание и отново се унасяше, но лекарствата я държаха замаяна и често неадекватна. На третия ден я видя, че се мъчи да се фокусира.

— Не мога да стоя будна. — За пръв път чу в гласа й раздразнение и това го ободри. Досега бе приемала безропотно всичко. — Какво ми дават?

— Нещо, което да ти помогне да си починеш.

— Не искам повече. — Обърна глава да го види. — Кажи им да не ми дават повече.

— Трябва да си почиваш.

— Трябва да мисля. — Раздразнено се опита да се размърда. Видя гипса на ръката си и се помъчи да си спомни. Кракът й също бе в гипс. Отначало бе объркана, чудеше се дали не бе попаднала в автомобилна катастрофа. Ала сега си спомняше по-лесно.

— Сградите. Няма ги.

— Те не са важни. — Коуди притисна устни към пръстите й. — Уплаши ме, Червенокоске.

— Знам. — Сега вече започваше да чувства. Когато беше будна достатъчно дълго, започваше да чувства. Болката я успокои. — Ти си ранен.

— Две-три драскотини. Теб те боли. — Той веднага скочи. — Ще повикам сестрата.

— Не искам повече лекарства.

Коуди търпеливо се наведе и я целуна точно под раната на бузата.

— Бебчо, не мога да понасям да гледам как те боли.

— Целуни ме пак. — Тя вдигна ръка към лицето му. — Като ме целуваш, ми става по-добре.

— Извинете ме. — В стаята делово влезе сестрата. — Време е докторът да ви прегледа, госпожице Уилсън. — Хвърли един поглед на Коуди. През последните дни я бе изкарал от търпение. — Ще трябва да почакате отвън.

— Да, госпожо.

— Няма да пия повече лекарства — чу Абра да казва. — И ако носите някакви игли, по-добре да ги изгубите.

За пръв път от дни насам Коуди се засмя. Тя се оправяше.

След още една седмица Абра нямаше търпение да излезе. Нощната сестра я хвана как се опитва да куцука по коридора. Коуди не обърна внимание на молбите й да й помогне да се промъкне в асансьора. Лекарят отхвърли категорично компромисното й предложение да продължи лечението си в домашна обстановка.

Чувстваше се като в капан. Цялата й ръка бе гипсирана, кракът й до коляното. Бе минала през етапи на гняв и самосъжаление. Сега бе просто отегчена. Ужасно отегчена.

Когато се събуди от дрямка, в която бе потънала като самозащита, видя в стаята си една жена. Бе дребничка, очевидно бременна и с буйна червена коса. Жената се въртеше около цветята и саксиите.

— Добър ден.

— Здрасти. — Джаки се обърна и й се усмихна лъчезарно. — Значи се събуди. Сега Коуди ще ми се развика, защото го изгоних да отиде долу в кафето. За една седмица съвсем е омършавял. След още два дни ще е направо скелет. — Приближи се до леглото и удобно се разположи. — Е, как се чувстваш?

— Доста добре. — Лесно бе да отвърне на усмивката й. — Коя си ти?

— О, извинявай. Аз съм Джак, жената на Нейтън. — Тя се огледа. — Въпреки цветята, болниците са доста потискащи, нали? Скучно ли ти е?

— Ужасно. Много мило, че си дошла.

— Коуди ми е като роднина. Което значи, че и ти си ми роднина.

Абра погледна към вратата.

— Как е той?

— Оправя се, когато ти се оправяш. По едно време се бяхме разтревожили и за двамата.

Абра се вгледа в лицето на Джаки. През последната седмица бе имала достатъчно време да изучава лица. Това бе дружелюбно и — слава Богу — весело. Тя бе говорила за Коуди като за роднина и Абра бе сигурна, че го вярваше.

— Ще ми кажеш ли нещо? — попита тя. — Но честно.

— Ще се опитам.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило? Всеки път, когато попитам Коуди, той или сменя темата, или се измъква, или се ядосва. Спомням си повечето неща, но откъслечно.

Джаки понечи също да се измъкне, ала погледна в очите на Абра. Толкова силни очи, реши тя, заслужаваха истината.

— Защо ти не ми кажеш какво си спомняш?