Нора Робъртс: Водопад в пустинята

Абра се отпусна доволно.

— Бяхме отишли на строежа, после влязохме в основната сграда. Беше още тъмно, така че Коуди отиде до колата за фенерче. Аз оглеждах наоколо. Знаеш ли за подмяната на материалите?

— Да.

— Докато бях сама и се оглеждах, видях нещо, което отначало взех за разсипан хоросан. Оказа се пластичен взрив. Хукнах към вратата. — Вдигна гипсираната си ръка. — Не успях да стигна.

Джаки разбра, че е била права за силата. Това, което виждаше, бе не страх, а решителност, заедно със здравословна доза гняв.

— Коуди е бил още навън, когато сградата се взривила. Успял да влезе и да те намери. Не знам подробностите, той не говори за това, но трябва да е било ужасно. Успял да те измъкне. Каза ми, че те помислил за мъртва.

— Трябва да е било кошмарно — промълви Абра. — Кошмарно за него.

— Абра, Коуди обвинява себе си за това, което се е случило с теб.

— Какво? — Тя се размърда, пребори се с пронизалата я болка и се поизправи в леглото. — Защо трябва да се обвинява?

— Представя си, че ако веднага е стоварил брадвата върху главата на Торнуей… Ако не е поискал онази вечер да отиде там… Ако не те е оставил сама в сградата… Ако…

— Това е глупаво. — Абра намери копчето за управление на леглото и вдигна облегалката за главата.

— Кое е глупаво?

Джаки вдигна глава и видя Коуди да влиза в стаята. Стана и го потупа по бузата.

— Ти, сладурче. Ще ви оставя сами. Къде е Нейтън?

— Реши да намине към родилното.

Тя се засмя и се потупа по корема.

— Ще отида и аз там.

— Харесвам я — каза Абра, когато останаха сами.

— Трудно е човек да не харесва Джак. — Той й подаде роза, като внимаваше, както през последните дни, да не я докосва. — Имаш цяла стая с цветя, ала помислих, че може да искаш да имаш едно, което да държиш.

— Благодаря.

Коуди присви очи.

— Нещо не е ли наред?

— Да.

— Ще повикам сестрата.

— Седни. — Тя нетърпеливо посочи към стола. — Искам да престанеш да се държиш с мен като с инвалид.

— Добре. Да направим едно бързо кръгче из квартала?

— Ти си идиот.

— Да. — Но той не седна. Неспокойно закрачи из стаята и спря до затрупаната с цветя маса. — Имаш и нови.

— Суагърт и Родригес. Бяха сключили примирие, колкото да ми донесат карамфили. Когато си тръгваха, пак се сбиха.

— Някои неща никога не се променят.

— А някои се променят. Едно време ти можеше да говориш с мен и да ме гледаш, докато говориш.

Коуди се обърна.

— Сега говоря с теб и те гледам.

— Сърдиш ли ми се?

— Не ставай глупава.

— Не съм глупава. — Абра се надигна и трепна. Той стисна зъби. — Ти идваш тук всеки ден, всяка нощ.

— Трябва ли да съм бесен, за да го правя? — Коуди се приближи с намерението да й помогне да се настани по-удобно.

— Престани. — Тя ядосано избута ръката му. — Мога и сама. Една счупена ръка не е смъртоносна.

Той едва не й викна, после преглътна гнева си.

— Извинявай.

— Това е. Това е! Дори не искаш да се скараш с мен. — Абра замахна с гипса, който бе целият изпъстрен с подписи. — Всичко, което правиш, е да ме потупваш по главата и да се въртиш наоколо да питаш дали имам нужда от нещо.

— Ако искаш да изиграем два рунда, добре. Веднага щом се изправиш на крака.

— Още сега, по дяволите. Веднага. — Тя ядосано удари с юмрук по леглото. Дори не можеше сама да стане и да започне да крачи. — През тези няколко дни се държиш с мен като с някакво бавноразвиващо се дете. Писна ми. Дори не искаш да говориш с мен за това, което се е случило.

— Какво искаш? — Напрежението, което бе опънало нервите му до скъсване, най-после го срина. — Искаш да ти кажа какво ми беше да видя как тази сграда хвръква във въздуха и да знам, че ти си вътре? Искаш да ти опиша какво беше да пълзя сред каквото беше останало от нея и да те търся? И после да те намеря полузаровена, цялата в кръв и изпотрошена? — Надигна глас, приближи се и се вкопчи в пречките на леглото й. Кокалчетата му бяха побелели. — Искаш да ти разкажа какво ми беше, докато чаках в тази проклета болница и не знаех дали ще оживееш, или ще умреш?

— Как ще го преодолееш, ако не говорим за това? — Абра посегна към ръката му, ала Коуди рязко я дръпна. — Ти също си бил ранен. — И тя даде воля на гнева си. — Знаеш ли как се чувствам, като гледам лицето ти, ръката ти и знам, че това се е случило, защото си се върнал за мен? Аз искам да говоря за това, по дяволите! Не мога да търпя да лежа тук и да се опитвам да го възстановя.

— Тогава престани. — Той замахна с ръка и неволно блъсна една кана. Изпита някакво малко удовлетворение, като я чу как се удря в стената. — Това е минало и свършило. Когато излезеш оттук, няма да се връщаме назад. Ти никога вече няма да ме караш да преживявам нещо подобно. Разбра ли? — Извъртя се към нея. — Не мога да го понеса. Искам да излезеш оттук. Искам да си отново при мен. Обичам те и е ужасно да лежа през нощта в леглото и да се потя при мисълта какво можеше да се случи.