Нора Робъртс - Въпрос на избор

След като го огледа за момент, той кимна.

— Определено подхожда за тази стая. — Седна до Джесика, докато Слейд се настаняваше в един фотьойл. — Имаше ли проблеми с пратката?

— Не, вече е разопакована. В интерес на истината, три неща утре заминават. Дейвид беше болен миналата седмица. Слейд ми помогна вчера да подредя всичко.

— Така ли? — Майкъл извади тънка златна табакера и предложи цигара на Слейд. Той отказа с поклащане на глава и извади своя пакет. — Разбирате ли от антикварни вещи, господин Слейдърман?

— Не. — Слейд драсна кибритена клечка и изгледа Майкъл над пламъчето. — Ако не се брои урокът, който Джесика ми изнесе вчера.

Майкъл се облегна назад, небрежно премятайки ръка през гърба на канапето.

— С какво се занимавате? — Елегантните му, добре поддържани пръсти си играеха разсеяно с косите на Джесика. Слейд дръпна дълбоко от цигарата си.

— Писател съм.

— Забележително. Дали съм чел някое от произведенията ви?

Слейд го изгледа продължително и спокойно.

— Не мисля.

— Слейд работи по един роман — намеси се Джесика. Долавяха се прикрити чувства, които я притесняваха. — Още не си ми казал за какво се разказва в него.

Видя израза в очите й и го определи като молба за мир. Не още, реши той. Нека да видим какво можем да измъкнем.

— Контрабанда — отвърна лаконично.

Откъм вратата се чу шумно издрънчаване на порцелан.

— По дяволите! — Дейвид улови по-здраво подноса и се усмихна смутено към Джесика. — Едва не изтървах целия сервиз.

— Дейвид! — скочи тя и пое подноса с кафето от ръцете му. — Ти едва носиш себе си, че какво остава за всичко това. — Слейд го изгледа как й отправя недоволен поглед, преди да се отпусне в един стол.

Дейвид все още изглеждаше блед. Или беше пребледнял при произнасянето на думата „контрабанда“? — запита се Слейд. На челото му се виждаше тънка ивица пот, между рошавата грива и очилата. След като остави подноса, Джесика отново се извърна към него.

— Как се чувстваш?

Дейвид се намръщи.

— Само не ми викай!

— Добре. — Наведе се през масата, докато лицето й се изравни с неговото. — Ако знаех, че ще бъдеш толкова проклет пациент, щях да ти купя цветни моливи и книжка за оцветяване.

Той закачливо я дръпна за косата.

— Сипи ми малко кафе и млъквай!

— Да, сър — отвърна смирено.

Когато тя се извърна, Дейвид намигна на Слейд.

— Трябва да знаеш как да се справяш с тези от обществото. Здрасти, Майкъл. Добре дошъл! — Бръкна в джоба си и измъкна смачкан пакет цигари. Докато търсеше кибрит, очите му попаднаха на бюрото. — Ей, какво е това?

— Една от находките на Майкъл, която вече си заплюх — отвърна Джесика, докато му поднасяше кафето. — Следващата седмица можеш да се погрижиш за документите.

— В понеделник — решително заяви той, загледан в бюрото. — Кралица Ана.

— Прекрасно е, нали? — Джесика подаде чашата на Слейд и се приближи към него. Отвори капака и показа вътрешността му.

Слейд усети тръпки по тила си. Имаше някакво напрежение — долавяше го, почти го надушваше. Отклони поглед от Джесика и огледа двамата мъже. Майкъл слагаше сметана в кафето си. Дейвид най-после откри кибрита.

— Почакай само да видиш останалата стока — отново се обърна към Дейвид Джесика, докато се връщаше на канапето. — Майкъл е надминал себе си.

Слейд остави разговора да се лее наоколо, като отговаряше кратко, когато се обръщаха директно към него. Луда е по момчето, реши той. Личеше си от начина, по който се шегуваше, дразнеше го и му угаждаше. Спомни си думите й как е искала брат или сестра. Дейвид очевидно се явяваше заместителят. Докъде би стигнала, за да го защити? Докрай, мина му през ума. Ако в едно нещо беше убеден за Джесика Уинзлоу, това беше нейната преданост.

Отношенията й с Майкъл бяха по-неясни. Ако са любовници, Слейд реши, че тя се държи прекалено незаинтересовано. А някак си не си представяше Джесика да проявява незаинтересованост в интимните си отношения. Страст, каза си отново. Имаше гореща, вибрираща страст, тлееща в това крехко, дребно тяло. Ако Майкъл й беше любовник, Слейд би доловил някакъв знак в целувката, която си размениха на вратата.

Ако беше в неговите ръце, щеше да си проличи, помисли си той и очите му се плъзнаха по устните й. Бяха меки и без червило. От три метра разстояние буквално усещаше вкуса им. Бавно и неудържимо желанието се прокрадна в него, а заедно с това и болката — тъпа, пулсираща болка, която никога преди не бе изпитвал. Ако можеше да я има, поне веднъж, болката щеше да отмине. Слейд почти успяваше да убеди себе си, че е така. Нужно му е да докосне тази гладка като сметана кожа, да изживее това обещание за страст и след това ще се освободи от нея. Трябва да се освободи от нея.