Нора Робъртс - Въпрос на избор

Бяха точно каквито си ги бе представял. Меки, уханни, покорни. Разтопи се като восък в ръцете му. Тътенът на вълните сякаш отекваше в главата му. Изпитваше усещането, че стои под прииждащата вълна, която се оттегля и засмуква пясъка под краката му. Придърпа я по-близо към себе си.

Гърдите й се притискаха в стегнатия му гръден кош и го изкушаваха да изследва очертанията им с ръце. Но цялата му енергия, цялото му внимание беше приковано върху устните й. Ръката й се плъзна под якето му, после нагоре по гърба. Леко замаян, той се отдръпна, опитвайки да се отдели от нея. Разтреперана, Джесика си пое дълбоко и дъх и отпусна глава на рамото му.

— Едва не се задуших.

Ръцете му останаха обвити около нея. Смяташе да ги отдръпне, но както се беше сгушила в него и косата й докосваше лицето му, не беше сигурен, че ще може. Тя го погледна с усмивка.

— Би трябвало да дишаш през носа — каза й той.

— Мисля, че забравих.

Аз също, помисли си Слейд.

— Тогава поеми дълбоко дъх, още не съм свършил съвсем.

С все същата сила и необузданост устните му се върнаха върху нейните. Този път беше подготвена и предяви своите собствени искания. Устните й се разтвориха и езикът й посрещна неговия. Вкусът му беше потаен и неспокоен, както и бе очаквала. Лакомо се гмурна още по-дълбоко. Чу сподавения му стон и почувства внезапния бяг на сърцето му. Желанието я изпълни така стремително, че я завладя изцяло. Не остана нищо друго, освен него — ръцете му, устните му. Беше всичко, което тя желаеше.

Никога не беше изпитвала такова желание, нито такава настойчивост. Дори когато устните му действаха грубо, тя отвръщаше със същата агресивност. Възбуда бе твърде банална дума, страст — твърде посредствена. Джесика изпадна в някакво безумие, някакъв изблик на енергия, който можеше да бъде укротен единствено чрез овладяване.

Докосни ме! — искаше й се да изкрещи, докато пръстите й неистово се впиваха в косата му. Вземи ме! Никога не е било така и не мога да понеса да го пропусна. Притисна се в него с жест, който едновременно изискваше и предлагаше. Той беше по-силният, знаеше го — гладките, стегнати мускули я предупреждаваха — но едва ли желанието му можеше да е по-силно. Невъзможно бе да съществува желание по-силно от това, което пулсираше в нея, което тътнеше в нея.

О, покажи ми! — помисли си замаяно. Толкова дълго чаках, за да разбера как е наистина!

Над тях изпищя чайка. Слейд се дръпна рязко, като от струя ледена вода. Какво прави, по дяволите, запита се той и отблъсна Джесика. Или по-точно, какво прави тя с него? Готов бе да забрави всичко — задачата си, идентичността си, разума си — от едно-единствено опияняващо докосване до нея. Сега се взираше насреща му с пламнали от страст страни и потъмнели очи. Устните й бяха овлажнели и подпухнали, леко разтворени от учестеното й дишане.

— Слейд… — Изричайки дрезгаво името му, тя посегна към него.

Грубо я улови за китките, преди да успее да го докосне.

— По-добре се прибирай.

В очите му вече нямаше нищо. Отново бяха непроницаеми и безстрастни. Наблюдаваше я с пълно безразличие. Остана твърде объркана, за да може да проумее. Беше я отвел до ръба, до онази тънка, почти недоловима граница, а после грубо я бе запратил обратно, сякаш ни най-малко не го беше развълнувала. Лицето й пламна от срам. Гневът отново се надигна.

— Върви по дяволите! — прошепна тя, после се извърна и затича към стъпалата нагоре по брега, като ги вземаше по две наведнъж.

Джесика се облече много старателно. Няма по-добър балсам от допира на коприна върху кожата за успокояване на наранената гордост. Извърна се странично пред голямото огледало в цял ръст и кимна в знак на одобрение. Кройката на роклята беше съвсем семпла, с изключение на изненадващо дълбоката извивка на гърба, която стигаше точно под кръста. Не се тревожеше от факта, че беше подбрала роклята с мисълта по-скоро за Слейд, отколкото за Майкъл. А и цветът подхождаше на настроението й — тъмно, царствено червено. Закрепи косата си с две инкрустирани с диаманти шноли, след това я пусна да пада свободно. Доволна от резултата, Джесика грабна вечерната си чантичка и се понесе надолу.

Откри Слейд в салона да затяга някакъв винт в едно от шкафчетата в стил чипъндейл. Ръцете му бяха силни и умели. Спомни си усещането, докато шареха по тялото й в отчаяно търсене.

— Я виж колко си бил сръчен! — подхвърли тя.

Той я стрелна с поглед, навъси се и стисна по-здраво отвертката. Трябва ли непременно да изглежда така? — помисли си мрачно. Роклята прилепваше плътно по нея и по начина, по който мина край него, разбра, че много добре го съзнава. Слейд бясно завъртя винта.