Нора Робъртс - Въпрос на избор

Едно хубаво, премерено приятелство ще бъде съвсем в реда на нещата, беше заключението й. Всичко останало предполага неприятности. Стана, взе халата си и се насочи към банята. Но няма ли да е прекрасно, продължи разсъжденията си, да усети тези твърди устни върху своите. Само веднъж.

На долния етаж Слейд се беше затворил в библиотеката. Беше станал още в зори — тя изпълваше мислите му. Какъв налудничав импулс го беше тласнал да я покани да излязат предната вечер? След като изпразни четвъртата си чаша кафе, запали цигара. За Бога, не е длъжен да кани жената на срещи, за да си върши работата. Все повече му харесва, призна си той и избута купчина книги. Този тих, мелодичен смях и тези меки, руси коси. Но не е само това, помисли си унило. Става дума за самата нея. Доближава се твърде близо до съчетанието от всички качества, които винаги бе търсил у жената — сърдечност, благородство, интелект. И горещата, почти примитивна чувственост, което можеше да се усети под самата повърхност. Ако продължава да мисли за нея по този начин, това ще замъгли способността му да преценява обективно. Дори вече се хващаше, че се опитва да измисли начин как да я задържи встрани от събитията.

Когато отново дръпна от цигарата, очите на Слейд бяха сурови и непроницаеми. Ще я защити, когато му дойде времето, ще я разкрие, ако се стигне дотам. Но няма начин да я задържи встрани. И все така, през смесицата от прах, кожа и цигарен дим, му се струваше, че долавя останала диря от нейното ухание.

След като се измъкна от увещанията на готвача да сложи нещо в стомаха си, Джесика изпи набързо чаша кафе.

— Къде е Дейвид? — провикна се тя, забелязала Бетси, въоръжена с парцал и шишенце сребърна вакса.

— Излезе да се разходи по брега — нацупи се малко майка му, но после допълни: — Изглежда по-добре. Предполагам, че въздухът ще му се отрази благоприятно.

— Ще си взема яке и ще отида да го нагледам.

— Стига да не разбере, че това ви е целта.

— Бетси! — престори се на обидена Джесика. — Мен ме бива много повече за тази работа. — Икономката изсумтя. В това време звънецът на вратата удари. — Върви — извика Джесика, — аз ще отворя. — После изтича към вратата. — Майкъл! — Обви радостно ръце около врата му. — Радвам се да те видя отново.

Слейд излезе в коридора точно навреме, за да види как я целуват и прегръщат. Със същия тих, обещаващ смях Джесика притисна бузата си към лицето на строен, тъмнокос мъж с приятни черти и светлозелени очи. Майкъл Адамс, реши Слейд, след като овладя желанието си да изтича при двойката и да ги раздели. Описанието съвпада. Зърна проблясването на диамант върху кутрето на мъжа, докато той прокарваше ръка през косите на Джесика. Нежни ръце и загар от кварцова лампа, незабавно отбеляза Слейд.

— Липсваше ми, скъпа. — Майкъл я отдръпна от себе си, колкото да може да вижда лицето й.

Тя отново се засмя и докосна с ръка страната му.

— Доколкото те познавам, Майкъл, бил си прекалено зает с работа и… други неща, за да ти е липсвал който и да било. Колко разбити сърца остави в Европа?

— Никога не ги разбивам — възрази Майкъл и отново докосна устните й. — И наистина ми липсваше.

— Влез и ми разкажи всичко — заповяда му тя и здраво го хвана подръка. — Стоката, която изпрати, е чудесна, както обикновено. Вече продадох… о, здравей, Слейд. — Видя го в мига, в който се извърна. Очите му бързо и властно се впиха в нейните. Джесика трябваше да призове цялата си воля, за да не спре да диша. Молба ли има в тях? — запита се тя. Въпрос? Объркана, само леко поклати глава. Какво иска от нея? И защо тя е готова да му го даде, без дори да знае какво е?

— Джесика! — На лицето му трепна бегла усмивка, докато изчакваше.

— Майкъл, това е Джеймс Слейдърман. Известно време ще остане с нас, докато се опитва да сложи малко ред в библиотеката ми.

— Съвсем не малка работа според това, което съм виждал — каза Майкъл. — Надявам се, че разполагате с много време.

— Достатъчно.

Понеже знаеше, че икономката е някъде наблизо, за да може да я чуе, Джесика отстъпи от Майкъл и й извика.

— Бетси, ще може ли да пийнем кафе в салона? Ще дойдеш ли, Слейд?

Очакваше да откаже, но той спокойно й се усмихна.

— Разбира се.

Нямаше нужда да поглежда към Майкъл, за да види раздразнението му, преди да влязат в салона.

— Ей, Джесика, какво прави тук „Кралица Ана“?

— Съдба — отвърна тя, после се засмя и се настани на канапето. — Смятах да те помоля да потърсиш нещо такова за мен; Когато го видях в пратката, помислих си дали не си телепат.