Нора Робъртс - Въпрос на избор

— Порочен, но не и луд — отвърна той, но усмивката й му се понрави. Приведе се малко по-близо. — А ти?

Тя задържа погледа му, наслаждавайки се на закачливия хумор в очите му. За първи път ги виждаше такива.

— Не — изсмя се тихичко. — В никакъв случай.

За първи път посегна, и я докосна съзнателно — само върховете на косата й с крайчеца на пръстите си. Химикалът се изплъзна от ръката на Джесика.

— Подкупна ли си? — прошепна той. Тя продължаваше да се усмихва, но вече не се чувстваше толкова спокойна. Джесика установи, че изпитва благодарност, задето тезгяхът е помежду им и в магазина има клиенти.

— Не съм се замисляла — успя да отвърне. Хрипливият смях на Лейтън отвлече вниманието й. Излезе иззад тезгяха и се насочи към клиентите си, като заобиколи Слейд отдалече.

Участък с опасни завои, предупреждаваше я разумът й. Една погрешна стъпка с този мъж и ще се озовеш зад парапета в пропастта. Твърде дълго бе действала с повишена предпазливост, за да става безразсъдна сега.

— Прекрасно малко творение — обърна се към двамата мъже. — Пристигна точно след като си тръгнахте онзи ден, господин Чеймбърс. — Усети го, макар че той не издаде нито звук, когато Слейд отклони вниманието си от нея и се отдалечи към другия край на помещението.

Накрая Чеймбърс купи шкафчето, докато Лейтън си избра нещо, което Джесика нарече фотьойл и конзола от времето на Луи XV. Според Слейд това си бяха стол и маса — прекалено натруфени за средностатистическия вкус. Но предполагаше, че изисканите имена са достойни за също толкова изисканите им цени.

— С такива клиенти — подхвърли, след като помещението остана празно — би могла да отвориш два пъти по-голям магазин.

— Бих могла — съгласи се тя, докато попълваше документите. — Но не това искам. Пък и, естествено, не всички купуват така щедро. Тези двамата са хора, които знаят точно какво желаят и могат да си го позволят. Имам късмет, че свикнаха да пазаруват тук през последната година, година и нещо.

Наблюдаваше го как наднича наоколо, като от време на време отваря по някое чекмедже, докато накрая се спря пред едно ъглово шкафче. Вътре имаше колекция порцеланови фигурки.

— Красиви са, нали? — обади се тя, докато се приближаваше зад него.

Остана с гръб към нея, макар че това изобщо не попречи на мириса й да проникне в сетивата му.

— Да, приятни са. — Тя прехапа устни. Дрезденският порцелан не получаваше често определения като „приятен“. — Майка ми обича такива неща.

— Винаги съм смятала, че тази е най-добрата в цялата колекция. — Джесика отвори вратичката и извади малка изящна пастирка. — Почти си я бях заделила за себе си.

Слейд я разгледа с присвити вежди.

— Има рожден ден.

— И грижовен син. — Очите й заиграха, когато той отмести поглед към тях.

— Колко? — попита лаконично.

Джесика прокара език по зъбите си. Време е за пазарлък. Нямаше нищо, което да обича повече.

— Двайсет долара — отвърна импулсивно.

Слейд се изсмя.

— Не съм глупак, Джесика. Колко?

Когато отметна глава, между веждите й отново се появи упоритата бръчица.

— Двайсет и два и половина. Това е последното ми предложение.

Той се усмихна неохотно.

— Ти си луда.

— Или го вземаш, или се отказваш — вдигна рамене тя. — В края на краищата, става дума за рождения ден на майка ти.

— Стойността му е много по-висока.

— За нея със сигурност ще е така — съгласи се Джесика.

Обезкуражен, Слейд пъхна ръце в джобовете и отново изгледа навъсено фигурката.

— Двайсет и пет.

— Продадено. — Преди да успее да промени решението си, Джесика забърза към тезгяха и започна да я опакова. Със сръчно движение отлепи етикетчето отдолу и го пусна в кошчето за боклук. — Мога да ти го опаковам като за подарък. Безплатно.

Той бавно се приближи към нея, загледан как полага порцелана върху подложка от мека хартия.

— Защо?

— Защото има рожден ден. Подаръците за рожден ден трябва да се опаковат.

— Нямах предвид това. — Постави ръка върху кутията, за да спре движенията й. — Защо? — попита повторно.

Джесика го изгледа внимателно. Не обича да му правят отстъпки, прецени тя. И този път прие единствено защото беше предназначена за човек, когото обича.

— Защото искам.

Веждите му се вдигнаха, а погледът му внезапно стана много настойчив.

— Винаги ли правиш каквото искаш?

— Старая се. Не го ли правят всички?

Преди да успее да отговори, вратата отново се отвори.

— Доставка за вас, мис Уинзлоу.