Нора Робъртс - Въпрос на избор

— Слейд — прошепна тя.

Той рязко се отдръпна, за да се оттегли точно от ръба — едно обвързване, което не можеше да си позволи.

— Нещо друго ли искаш да преместя? — Гласът му прозвуча уверено, като същевременно се отдалечаваше от нея.

Разтърсена, Джесика отстъпи заднишком към раклата. Нуждаеше се от разстояние.

— Госпожа Маккензи иска да вземе малкото шкафче с нея. Отиде да докара колата пред вратата. Ще имаш ли нещо против да го качиш отзад в комбито?

— Добре.

Джесика мълчаливо посочи предмета с ръка. Не помръдна, докато той не излезе с него през вратата. Останала сама, тя си позволи дълга и неспокойна въздишка. Това не е мъж, с когото една жена може да си позволи да губи самообладание, отправи си сама предупреждение. Няма да се държи любезно или особено мило. Притисна длан към гърдите си, сякаш за да облекчи тежестта, която още не беше изчезнала напълно. Следващия път не прекалявай.

Заради начина, по който ме гледа е — каза си Джесика, — все едно, че чете мислите ми. Прокара разтреперана ръка през косите си. Дори и аз не знам какво мисля, когато ме гледа, та как би могъл той да разбере? И все пак… все пак пулсът й още биеше ускорено.

Когато звънчето на вратата отново иззвъня, тя изобщо не беше помръднала от мястото си пред раклата.

— Умирам от глад — измърмори и се раздвижи неспокойно. Докато Слейд я наблюдаваше, тя припряно мина от прозорец на прозорец, за да спусне щорите. Закачи табелката на вратата и след това я заключи. — Ти сигурно също — проговори отново, след като не получи отговор. — Минава един, а цяла сутрин те карам да влачиш мебели. Какво ще кажеш за сандвич и малко чай?

Слейд едновременно се усмихна и изсумтя.

— Чай?

Смехът стопи част от собствената й неловкост.

— Да, предполагам, че не става. Ами, Дейвид държи и по някоя бира. — Забърза към дъното на магазина и отвори вратата на малък хладилник. Клекна и зарови вътре. — Ето! Знаех си, че има. — Джесика се изправи и се блъсна в гърдите му. Слейд за миг инстинктивно я улови за ръцете, после бързо я пусна. Тя отстъпи с разтуптяно сърце. — Съжалявам, не знаех, че си зад мен. Това става ли? — Вече в безопасност, на една ръка разстояние, тя му подаде бутилката.

— Чудесно. — Изразът на лицето му не издаваше нищо, докато я поемаше и се настаняваше на масата. Напрежението се беше съсредоточило в основата на врата му. Трябва да внимава да не я докосва повече. Или да се предаде пред желанието да усети тези нейни неспокойни, чувствени устни. Веднъж направи ли го, няма да спре дотам. Желанието му се усили и заседна като тежка топка в стомаха му. Разви капачката на бутилката едва ли не грубо.

— Ще направя някой и друг сандвич. — Джесика се зае много усърдно с хладилника. — Печено говеждо става ли?

— Да, добре е.

— Какво ли си мисли? — питаше се тя, докато ръцете й продължаваха да действат. Просто е невъзможно да се разбере. Наряза старателно хляба и месото. Поглеждайки надолу към собствените си ръце, тя си помисли за ръцете на Слейд. Имаше толкова дълги, стегнати пръсти. И силни. Ще й бъде приятно да ги наблюдава. А какво ли би било да ги усети върху себе си? Уверени, опитни, настоятелни. Приливът на желание беше мигновен, но не и неочакван. Тя го потисна и наряза втория сандвич с известна свирепост.

Наблюдаваше как слънцето струи през прозореца в косите й. После падаше меко върху различните нюанси на синьо в пуловера й. Харесваше му начинът, по който материята прилепваше по тялото й и подчертаваше стегнатия, слаб гръб и тънката й талия. Но забеляза и напрежението в раменете й. Няма да стигне много далеч, ако и двамата се вълнуват от привличането. Трябва да я накара да се отпусне и да говори.

— Имаш си страхотно местенце тук, Джесика.

Той не си даваше сметка, че за първи път изрича името й. Това обаче й достави удоволствие, също както и предпазливият комплимент.

— Благодаря. — Сети се да включи котлона под чайника едва след като занесе сандвича му на масата. — Хората най-после престанаха да го наричат „малкото хоби на Джесика“.

Като такова ли започна в началото?

Не и за мен. — Повдигна се на пръсти, за да достигне една чаша. Слейд видя как се повдигна ръба на полата й. — Но много хора го възприемаха просто като опит за бизнес на дъщерята на съдия Уинзлоу. Искаш ли чаша за бирата?

— Не. — Слейд приближи бутилката до устните си и отпи. — Защо антикварни предмети?

— Това е нещо, което познавах… което обичах. Логично е да се занимаваш професионално с нещо, което познаваш и цениш, не мислиш ли?