Нора Робъртс - Въпрос на избор

Слейд усети как го обзема вълнение, докато разтоварваха стоката. Възможно е, просто е възможно тук наистина да има нещо. Искаше да приключи този случай бързо и да си върви… докато все още разполага с някаква обективност. Джесика Уинзлоу е способна да размъти преценките му. Двамата не са просто мъж и жена и не може да си позволи да го забравя. Той е полицай, а тя — заподозряна. Задачата му е да открие каквото може, дори ако това означава доказване на вината й. Заслушан в непрекъснатия поток от възбудените й думи, докато разопаковаше кашоните, Слейд си мислеше, че не познава друг човек, който да изглежда по-малко способен на мошеничество. Но това е само усещане, интуиция. Трябват му факти.

В качеството си на временен разтоварач и хамалин той разполагаше с възможност да огледа внимателно всеки предмет. Не усети никакво смущение у Джесика, а единствено благодарност за това, че й помага да провери за повреди по време на транспортирането. Угризението на съвестта му го ядоса. Върша си работата, напомни си той. И точно проклетият й чичо Чарли го беше набутал тук. Още една година, повтори си Слейд. Още една година и няма да има комисар, който да му връчва специалните си задачи да изпълнява ролята на бавачка и шпионин на кръщелницата си с кехлибарени очи.

Не откри нищо. Инстинктът му го беше предупредил, че няма да открие, но Слейд бе готов да се хване и за сламка, за да оправдае присъствието си. Тя изобщо не спираше да се движи. През двата часа, необходими за разтоварването, Джесика беше навсякъде — бършеше, подреждаше и мъкнеше празни сандъци.

— Това е — каза й Слейд, преди да е решила, че нещо може да се изложи още по-добре на някое друго място.

— Предполагам, че си прав — разсеяно разтърка кръста си тя. — Хубаво е, че онези три работи ще заминат в понеделник. Малко е претъпкано. Ей, умирам от глад! — Извърна се към него с извинителна усмивка. — Нямах намерение да те задържам толкова, Слейд. Минава пет. — Без да му даде възможност да отговори, тя притича в задната стаичка да вземе саката им. — Ето, аз ще затворя.

— Какво ще кажеш за по един хамбургер и кино? — импулсивно предложи той. Просто я държа под око, каза си наум. Нали затова съм тук.

Джесика изненадано го погледна, докато спускаше последната щора. От израза на лицето му, помисли си развеселена, можеше да се съди, че вече почти съжалява за думите си. Но това не беше причина да му позволи да се измъкне.

— Каква романтична покана. Как бих могла да откажа?

— Искаш романтика? — не й остана длъжен той. — Тогава отиваме на автокино.

Чу бързия й гърлен смях, докато я улавяше за ръката и я издърпваше навън.

Беше късно, когато телефонът иззвъня. Посегна едновременно към слушалката и цигарите.

— Ало.

— Къде е бюрото?

— Бюрото? — Сви вежди и поднесе огъня към върха на цигарата. — Заедно с останалата стока, естествено.

— Грешиш. — Гласът беше тих и студен. — Лично ходих в магазина.

— Трябва да е там. — В гърлото му се надигна паника. — Джесика просто още не го е разопаковала.

— Възможно е. Незабавно ще го изясниш. Искам бюрото и съдържанието му до сряда. — Паузата беше почти недоловима. — Знаеш какво е наказанието за грешка.

Джесика се събуди с мисълта за него. В ленивата неделна утрин остана в леглото известно време, замислена за твърде необичайната събота, по-голямата част от която прекара със Слейд. Човек на настроенията, помисли си тя и протегна ръце към тавана. Беше й приятно с него, вбесяваше се от него, но и го харесваше. Не, не е съвсем точно, поправи се тя. Дори когато й беше приятно или се дразнеше, винаги й харесваше. В него имаше някаква сдържаност, която я подтикваше да се опитва да го разгадае поне малко. Хвърли доста усилия в тази насока предната вечер, но не постигна кой знае колко. Не беше мъж, който ще разкрие тайните си или ще се занимава с празни приказки. Беше странна комбинация от откритост и резервираност.

Не флиртуваше — нито с поглед, нито с думи. И въпреки това беше уверена, че не е безразличен към нея. Не е възможно да си е въобразила онези мигове на физическо привличане. Те съществуваха — и за него, както и за нея. Но е много предпазлив, помисли си с мимолетно разочарование. Никога не беше срещала толкова предпазлив мъж. Тези тъмни, настойчиви очи ясно говореха: „Стой назад, на разстояние!“ Докато предизвикателството да пробие бронята му я привличаше, собственото й инстинктивно усещане за последствията охлаждаше ентусиазма й. Джесика обичаше предизвикателствата, но обикновено най-напред преценяваше шансовете. В този случай, реши тя, те не бяха на нейна страна.